Доц. д-р Димитър Терзиев обяснява хиперактивността:

Немалка част от децата в поведението си са импулсиви (прибързани), хиперактивни (непрекъснато в движение, незастояване, несвъртане на едно място, повече шаване при по-големите), трудно задържат вниманието си върху не дотам интересни стимули и занимания. Тези отклонения проличават по различен начин в отделните възрасти (предучилищна, ранна училищна, предюношеска, юношеска, младежка и т.н.).

Важно е да се уточни дали те са временни, или постоянни, дали са налице в една ситуация (в дома, детската градина, в училището, изпъкват ли и другаде), или се проявяват почти навсякъде. Свързани ли са с нещо, или са присъщи на детето?

Пречат ли му да се адаптира към реалността извън семейството, създават ли проблеми и в домашния кръг?

Изключвайки по този начин ситуационната, временна или дължаща се например на тревога хиперактивност/импулсивност, стигаме до така нареченото разстройство с дефицит на вниманието и/или хиперактивност (означавано с абревиатурата РДВХ или ADHD по термина на английски).

Хиперкинетичното разстройство е по-изразен вариант на разстройството. Макар и невинаги да се проявява от 2-3 годишна възраст на детето, РДВХ е вродено или рано придобито, постоянно и независещо (толкова) от ситуацията. Проличава най-вече в групова ситуация, когато детето прави нещо зададено, обвързано с правила. То по-трудно се сдържа да не направи веднага това, което му доставя удоволствие. Затруднява се първо да изпълни исканото отвън (в училище, детската градина, у дома). Ако трябва да избере между малък шоколад веднага или голям шоколад след час, ще настоява за двата. А ако му бъде отказано, ще поиска малкия.

Зъдържането е трудно и в социални ситуации (например да се вземе желаното от магазина). Много от децата с такъв проблем са шумни, активни, по-лесно сбиващи се - момчетата, или много приказливи – момичетата, повече падащи и удрящи се от прибързаност, непреценяване, невнимание.

Няма лабораторни, изобразяващи мозъка или други медицински изследвания, които да послужат за диагнозата. Освен в редки случаи, когато трябва да се търси друга болест, диагностицираща се по този начин.

За разстройството не е наложително да се прави (като първа стъпка) и психологично изследване. Диагностицирането става на базата на казаното от родителите и от други източници (учителите) и на наблюдението и/или клиничната беседа с детето. У нас най-сигурно е това да направи детски психиатър.

Това разстройство е невроразвитийно - разстройство на психичното развитие. В дефицит са мозъчни системи за контрол – на вниманието, импулсите, активността. Често дефицитна е емоционалната регулация.

Тези деца може да изглеждат психично по-незрели, да понасят много трудно отказ и по-лесно да изпадат в гневни кризи, да имат нужда от непрекъснато себестимулиране в по-големи количества от останалите. Например чрез телефон, компютърни игри, бонбони, чипс, цигари...

В този случай импулсивността и хиперактивността - от вариант на нормата и характеристики на вид темперамент, се преливат плавно към разстройството (формират континуум).

Разделителната черта е неадаптерането в редица сфери на живот, което се проявява в резултат на тези особености или отклонения. Понеже адаптирането зависи от индивидуалността, от една страна, и от характеристиките на средата (училището например), от друга, има импулсивни деца, които биха се адаптирали в една среда и не биха успели – в друга. При едни условия тези деца биха били диагностицирани с лека и “чиста” форма на разстройството, а при други биха били приети за прибързани и буйни деца, но в норма.

С възрастта изявата на разстройството се модифицира, но нараства рискът от задълбочаващи се различност, неадаптиране, отхвърляне от училище. По-вероятно става себеоценката да страда все повече и повече.

Поради липсата на задръжки и сремежа за себедоказване е възможно клоунско и рисково поведение. Инцидентите, сблъсъците с полицията, злоупотребите с вещества и в крайна сметка социалният провал и маргинализация са по-чести при хората с хиперактивност. Сериозно недооценявано у нас, както и проблемите, свързани с психичното здраве изобщо, разстройството има и невидими икономически последици. Много често то е свързано с проблеми на психичното развитие – социо-комуникативни затруднения, характеристики от аутистичния спектър, интелектуален дефицит, нарушения в езиковото развитие, специфични обучителни затруднения. Тези разстройства на развитието по-често са в комбинации, отколкото изолирани.

“Чистото” разстройство с дефицит на вниманието и/или хиперактивност е по-редкият и като цяло това е по-добрият вариант.

Професионалната помощ и интервенции при него са комплексни и включват: информиране на родителите, съветване, родителско обучение (родителите да усвоят умения и поведения, които другите родители не е необходимо да знаят и да прилагат), лекарствена терапия (у нас има само 1 препарат), индивидуализирани очаквания, подход, форма и допълнителна помощ в училище.

Негативните последици може да се избегнат. Това е постижима цел при добър потенциал на детето, достатъчни - най-вече емоционални, ресурси на родителите му, ранно разпознаване на разстройството и комплексни грижи и намеси.