Пренастройване на женския мозък

Идеалът за девойките трябва да е майката домакиня

В наши дни е обществена норма човек да се умилява, гледайки бебе. И да казва: “Децата са нашето национално богатство” или “Това е най-доброто, което човек може да направи”.

Щом раждаемостта се вдигне, политиците си го приписват като своя, едва ли не лична заслуга. Спадне ли, почва едно тюхкане, призиви, вопли...

Спор няма, всяко бебе е голяма радост и никое друго житейско събитие не може да се мери по важност с появата му. Но когато ражданията се разглеждат в демографски план, веднага човек се сеща за 3-те вида лъжи: лъжа, нагла лъжа и статистика.

Тази градация се е появила заради практиката на статистиците да удължават кривата на своите графики и за бъдещ период. Така се раждат прогнозите. Да речем онази от 80-те г., че 9-милионният гражданин на България е вече на път.

По отношение на раждаемостта обаче човек не бива да се умилява. И за любителите е ясно, че

броят на ражданията

е вълнообразна

крива

Ако поколението на родителите е по-малобройно, децата им също ще са по-малко на брой. И обратното. По време на войни се раждат по-малко деца, а това означава, че двадесет и няколко години по-късно ще има неизбежен демографски спад. След войните обаче раждаемостта се повишава и откликът от това след още 23-24 г. ще е аналогично повишение.

Напоследък например се раждат повечко деца и това е устойчив тренд в България. На какво се дължи той? Вглеждайки се назад, ще видим, че многобройното поколение на т.нар. бейби бум в края на 50-те и 60-те г. на ХХ век е дало през 80-те г. обилен плод (тогава населението гонеше 9 милиона). А в наши дни се раждат внуците на бейби бум поколението и ражданията също се увеличават. Това е далечният отклик на бейби бума. Но тъй като всички жизнени процеси са вълнообразни, временно се увеличават ражданията, не и раждаемостта. Тя не е жизнен процес, тя е демографски термин.

Неизбежно ще последва спад. Той ще е още по-далечен отглас от 40-те години - катастрофален за демографията на България период. Много народ е избит в първата му половина (партизани, ятаци) и още повече при репресиите във втората. А и само за няколко месеца помежду им България дава над 30 000 убити в Отечествената война. Всички тези жертви е можело да дадат поколение някъде на границата между 60-те и 70-те г. Сега идва ред

да не се родят

внуците на техните

неродени

тогава деца.

За да се следи раждаемостта, се гледа не броят на ражданията, а т.нар. коефициент на фертилност. Това е броят на децата, които една жена ражда за цялата си майчинска “кариера”. А този коефициент е замръзнал и даже бележи спад.

За просто възпроизводство на населението трябва да се падат средно по 2,2 раждания на всяка жена. Това ще рече половината семейства с деца да имат по 2, а другата половина - по 3. Така те компенсират бездетните двойки. Тогава обаче има само смяна на поколенията, без демографски ръст. Колко обаче са българските семейства с 3 деца? И колко - с 1? А откога е все така? Ето това съотношение обуславя демографския срив сега.

Какво се очаква в близко бъдеще? Предстои жените, родени в средата на 90-те г., да влязат в периода на максимална продуктивност (23-годишна възраст). Но понеже тогава върлуваше Виденовата зима с хиперинфлация и разюздана престъпност, се родиха малко деца. Затова гарантирано предстои и нов спад в броя на бебетата.

90-те години бяха ужасно, геноцидно време. Имаше такъв рязък спад в ражданията, че се закриваха детски градини. Причината за него бе синергичното действие на два фактора. Единият бе далечно демографско ехо от 40-те г. - дошъл бе ред да раждат на малкото потомци на малкото родени тогава деца. Другият бе отлагане на ражданията заради икономическите сътресения. Повечето жени отлагаха заради несигурност или заради пропадане в нищета. Други обаче решиха

да не си губят с

пеленки и попарки

златното време да

направят пари

и да станат бизнесдами. И много от тях станаха. Днес бизнесдамите са даже прекалено много. Но някои все пак родиха след 2000 г. отложените през 90-те г. деца. И се прояви нов тренд: значителна разлика във възрастта на първородното спрямо второто дете, защото майка му го е родила не в първа младост. Демографските мъдреци взеха да разсъждават върху този тренд и така се появи изразът “раждане в късна възраст”. Всъщност няма никакъв тренд. Тези жени не са били против да родят, само са отложили раждането. Ако през 90-те г. животът бе предсказуем, те биха родили второто си дете още тогава.

Тези два фактора (но и други) дават разковничето защо спада раждаемостта. То е в броя на децата, които жената си е наумила да има.

Всеки (особено жените) има някаква представа колко деца би трябвало да има семейството му. Най-често те са две. Може да е и едно, но крайно рядко са три. Никой обаче не си казва “колкото даде господ”.

В социологически анкети от времето на социализма имаше въпрос: Колко деца бихте искали да имате при най-благоприятни условия? Типичният отговор и на мъжете, и на жените тогава бе - 2 деца. Днес те пак казват така. Но по различни житейски причини жената може и да не достигне броя деца, който си е наумила. Тя може и да отложи раждането на второ (трето) дете за по-добри времена. В това е свободна.

Жената обаче няма как да бъде заставена или казано по-деликатно - “мотивирана” да роди повече деца, отколкото са в представите й за нормален живот. Промяната на тези представи е хем задача с повишена трудност, хем има други решения.

В България градските семейства, в които жената е образована и работи, отдавна се ограничават с 1 дете. В спокойните времена на застой при социализма жената си казваше: “Защо учих толкова, ако няма да работя.” Такива жени имаха максимум две деца, но най-често - само едно. Тогава за тях бе престижно да четат книги с увъртяна мъдрост, да се занимават с наука, да пишат дисертации, да пътуват в командировки на Запад и пр. Но да правят и да гледат деца, някак си не беше престижно. И при вече появило се дете родителите му си казваха: За какво ни е второ? Едно стига. Радостта да си майка, да си баща вече сме я изпитали. Родът е продължен, пък и не ни се занимава пак с отглеждане.

А тогава бе доста по-лесно да се гледат деца. Даваха се детски надбавки, имаше ясли, кухни, детски градини, пионерски лагери. При тогавашните “най-благоприятни условия” бе възможно жената да бъде “добутана” до броя деца, които си е била наумила. Но за увеличаване на този брой се искаха съвсем други мерки.

И днес е илюзия, че при по-щедри детски надбавки жените ще се втурнат да раждат. Не че на майките не бива да се дават пари. Не че телевизията няма да покаже майки, които благодарят лично на премиера. Но дълбоките структури в психиката на днешната градска жена не могат да се разместят с пари. Защото на надбавки и на другите икономически стимули “кълват” онези, които вече са си наумили да имат повече деца. В Италия при режима на Мусолини държавата пресушава блатата в областта Венето и раздава земя за многодетни семейства. Това подействало. При Хитлер държавната политика също има ефект, защото в главите на немкините тогава здраво засядат “трите К” от лозунга на женската организация (Kinder, Kuche, Kirche - деца, кухня, църква).

Българските цигани непременно ще се възползват от такива стимули, както и общностите, в които традицията за многодетност е жива - евреи, помаци, гагаузи и др. Но те и без стимули раждат много деца, а има ли и стимули - стой, та гледай! Това се вижда много добре в днешна Германия. Там т.нар. насърчаване на майчинството работи при турските гастарбайтери, при арабите и при циганите от България и Румъния. А при немците не работи и нацията им застарява. Но и оглупява, защото колкото по-образована е жената, толкова по-малко деца ражда.

При най-ерудираните

жени броят на децата

е нула или клони

към нула

Резултатът е възпроизводство само на по-посредствения генетичен материал и в крайна сметка самоликвидация на прехвалената арийска раса.

Може ли обаче психиката на днешната българка да бъде променена? Да се направи така, че тя да ПОИСКА да бъде многодетна. И това да не е някакъв кратък демографски куриоз, а масово и трайно явление, което да обърне сегашната тенденция на стопяване.

Ясно е, че в момента е възможно да се отгледат 1-2 деца “покрай работата”. Но 3 и повече деца работещата жена не може да отгледа. А и няма да ги роди, щом интересите й остават насочени извън дома. Тук е много важно да се осъзнае, че става дума за интереси, а не за пари. Децата са грижа и тегоба, много по-интересно, по-приятно и по-лесно е да работиш нещо, отколкото да бъркаш каши и да бършеш сополи. Типичната за градската жена работа в офис е доста по-лека от домашната шетня, а отгоре на това се взема и добра заплата. Ако ли пък работата е и поне малко “творческа”, вече и дума не може да става за сравнение.

Затова жените изпитват тихо облекчение, връщайки се на работа след майчинство, особено младите. Те тайно са тъгували, че дундуркат, докато животът навън кипи.

Следователно са нужни дълбинни промени в женската психика. Бракът, семейството и майчинството трябва да станат най-важните в живота на жената. Не странични, не фонови, не “каквото дойде”, а най-важни. Идеалът за образцова жена трябва отново да бъде майката домакиня, а не работещата жена. Обратно на днешното време, преди един век са работели само жените от бедните слоеве и тези без съпруг. Работели са и жени с висок професионализъм като Мария Кюри, но те са били единични изключения.

И тогава изгрява звездата на огнената феминистка Клара Цеткин, наричана “дивата Клара”. Тя успява да наложи 8 март като Международен ден на жените. Но в идейния спор на руските и немските социалдемократи по женския въпрос Цеткин застава на страната на Ленин. Той защитава тезата за равноправие на жените на пазара на труда. Цеткин пък проповядва да има ясли за децата на работничките. А според опонента им Карл Кауцки трябва мъжете да заработват достатъчно, за да издържат семействата си. Борбата трябва да е за тяхната заплата, а мястото на жените е в семейството, смята Кауцки.

Като се огледаме в днешния свят, виждаме, че

Ленин и Цеткин са

победили Кауцки

почти навсякъде,

дори в Америка. Преди няколко години една анкета с 24 000 млади мъже от 23 страни задава въпроса: Трябва ли жените да работят? Само в Индия (54%) и в Турция (52%) надделява отговорът “не”. В Япония 48% казват “не”, следват Унгария, Китай и Русия с 34% и Южна Корея с 33%. Цели 74% от всички анкетирани казват “да”, защото смятат, че мястото на жената не е вкъщи.

За да се променят тези нагласи и за да започнат девойките пак да си мечтаят да станат домакини, е нужен поврат, всъщност преврат. Но той ще е труден, защото вече 3-4 поколения българки са възпитавани в обратното верую.

За да се постигне висока раждаемост, трябва да се върнат нормите за морал и поведение от миналото, когато раждаемостта е била висока. Но ще е нужна и доста, както се казваше, “възпитателна работа”, а също държавна пропаганда. Медиите ще трябва да бъдат “мотивирани” да се включат. И ще трябва пропагандата на противоположни ценности да среща отпор. Няма да стане, ако държавната БНТ дудне 24 часа за свещеното майчинство и ползите от него, възпявайки семейния уют, а при едно кликване на дистанционното друг канал пее за най-преуспелите звезди и куртизанки (което е все едно). Днес те са идеалът за девойчетата. Защото на звездите всичко им е лъскаво, докато при майките малко тъпо се получава - нани-нани, некви пелени, бебешко ако и пр. Кой образ би бил обект на подражание?

КЛАРА ЦЕТКИН