Отговаря проф. Петър Панчев, консултант на в. "24 часа" по урология от старта на приложението "Докторе, кажи!" през 2001 г.

От първите успешни бъбречни трансплантации през 1954 г. в Бостън присаждането навлиза широко в медицинската практика и променя живота на болните, включени на диализа.

За операцията се прави екип от нефролози, имунолози, лабораторни лекари, реаниматори, хирурзи уролози. От началото на трансплантациите проблемът с донорските органи винаги е бил на първо място. Донори са хора в клинична смърт и живи дарители, обикновено роднини до четвърта съребрена линия (втори братовчеди).

След операцията реципиентите (тези, които получават органа) трябва да получават лекарства, които да потискат естествените защитни сили - имунитета, за да не се "изхвърли" чуждият орган. Важно е и предпазването от инфекции именно поради потиснатия имунитет. Състоянието на реципиента и присадения орган се следят от специален диспансер, откъдето получават безплатно и лекарствата си.

При нормално функциониращ трансплантиран бъбрек болните оздравяват, т.е. връщат се към обичайния си начин на живот и работа. В случай на отхвърляне на органа реципиентът се връща към хемодиализа (изкуствен бъбрек) до намиране на нов дарителски орган. Важно условие за добрата трансплантация е да има съвпадения на кръвните групи и имунологична съвместимост.

Продължителността на живота на присадения орган е неограничена.