Отговаря д-р Борислав Герасимов, консултант по неврология на в. "24 часа" от старта на приложението "Докторе, кажи!" през 2001 г.

Агресивността се определя както от вродените конституционални (генетично обусловени) особености, така и от придобитите свойства, свързани с влиянието на социално-психологичните фактори.

Агресивността като свойство на личността се разглежда и като извращение на инстинкта за самосъхранение. Различават се две форми на проява на агресивността. Хетероагресивността се проявява с враждебни действия, насочени против други лица и предмети (отказ от храна, агресивни действия по отношение на майката и други членове на семейството, неотстъпчивост, упорство, по-късно с различни форми на изкривено поведение - нарушение на училищната дисциплина, кражба на автомобили, влизане в противоречие с родители, учители, хулигански постъпки).

Автоагресивността се характеризира с действия против собствената личност и най-често е свързана с разтройства на влеченията, чиято физиологична основа са инстинктите, като се различава съществено от автоагресията при самоубийствата, които са съзнателно мотивирани. Към тях спадат анорексията - отказ от храна и липса на апетит; булимията - повишен апетит и поглъщане на огромни количества храна; пика - поглъщане на неща, които не са за хранене - мазилка, тебешир, креда и дори изпражнения (копрофагия). Към разстройствата на влеченията се отнасят повишеното желание за палене на огън (пиромания), склонността към скитничество и пътувания (дромомания), склонността към присояване на ярки и привлекателни вещи (клептомания).

Агресивните реакции у човека са многообразни и са проява на вътрешна напрегнатост и тревожност или са свързани с вроден импулс към разрушение, или са израз на личностов стремеж към изява на превъзходство. Понякога се говори за "извираща" от препятствията към целта (фрустрация), социално обусловена агресивност на човешкото поведение.

Зигмунд Фройд изтъква, че агресивността е инстинктивно вродено и независимо предразположение у човека, като отбелязва, че тя е инстинктивен импулс и е съществена част от човешката природа. Човекът обаче стои над чисто инстинктивните реакции на животните и отговорът му на поведение по отношение на малкото инстинкти, които притежава, не е твърдо фиксиран, а по-скоро културално многоразнообразен. Още повече, че дори спонтанната агресивност при животните е сравнително рядко явление и е най-често резултат на фрустрация (препятствие към целта).

Част от социалните психолози приемат, че човешката агресивност е преди всичко субпродукт на социално-културално научаване или обучение. Всичко зависи от това дали човек от най-ранната си възраст бива научен да реагира или да не реагира по враждебен начин. В последно време се приема, че у човека (както при по-голяма част от животните) съществува физиологично детерминирано (предопределено) предразположение към агресивно реагиране (както е при някои породи кучета, специално отглеждани, но и обучавани за платени боеве). То може обаче да бъде преобразувано от обучението (възпитанието), което означава, че вроденото предразположение и обучението "съжителстват" у човека, т.е. агресията е резултат от взаимодействие между вътрешно състояние и външни фактори под формата на активатори или инхибитори (задържащи).

Агресивността може да бъде повлияна от правилно възпитание и обучение и да се преодолее хромозомната вродена програмираност на агресивната предразположеност. Колкото по-рано започне този процес на обучение и лечение, толкова резултатите ще са по-добри и индивидуалният толеранс към препятствията ще бъде по-висок, което е естествен процес с напредване на възрастта. Лечението е комплексно и изисква синхронизираните усилия на различни медицински специалисти (психиатри, психолози, невролози), педагози, както и на цялото семейство, за да се постигне положителен резултат.