Две основни грешки объркаха здравеопазването ни. Първо, то беше поставено на пазарни релси. И второ, вместо здраве продаваме болести, казва психиатърът

- Д-р Толев, казвате, че от 16 години не четете вестници и от 4 години не гледате телевизия, защото не харесвате околната среда. И тъй като не можете нито да я промените, нито да се впишете в нея, предпочитате да излезете от тази среда. Но няма как да не сте чули и да не сте потресени от драмата в Нови Искър. Там млад мъж, за когото казват, че имал психични проблеми, уби с брадва родителите, брат си и баба си. Не зачестиха ли напоследък у нас подобните случаи?

- Не обичам тези, които в подобни случаи гледат сеир и се интересуват от такива драми само заради едната сензация. Разбира се, че чух за тази трагедия, но давам това интервю с уговорката, че нямам никаква по-различна информация нито за здравословното състояние на извършителя, нито за семейството му, нито пък за самото престъпление. Вероятно от сюжета може да излезе чудесна новела или дори роман - нали и в основата на написаното от Достоевски знаменито произведение “Престъпление и наказание” стои криминален случай, и то пак след убийство с брадва?

Сега сериозно. Дали подобни случаи у нас зачестяват? Вероятно да, но нямаме база за сравнение, тъй като в страната нямаме и официална статистика за подобни инциденти и здравословното състояние на техните извършители. За мен след трагедията в Нови Искър е по-важно да се говори не за самия частен случай, а за състоянието на психиатрията като такава. Защото по понятни причини тя ще ни е все повече необходима в бъдеще. А когато една система е разнебитена, подобни драми стават с повишена честота. Защото системата на психиатрията у нас от години е фрагментирана, тя е на парчета и няма кой да се грижи за тези хора като Георги от Нови Искър.

- Чувал съм от вас и друг път това определение за този дял от медицината, който преди години е бил шлагер и желана специалност за младите лекари. Откога е проблемът?

- Той не е нов. Започна да се чувства някъде след 2006-2007 г. Ниското заплащане прогони психиатрите и отблъсна младите хора от тази специалност. Ще ви дам пример от най-голямата психиатрична болница у нас - тази в Раднево, на която бях директор от 1987 до 2015 г., когато се пенсионирах. Най-напред се почувства липсата на санитари. Хайде, тях ги заменихме с пациенти. После изчезнаха медицинските сестри. На свободните работни места назначавахме пенсионерки. В един момент се оказа, че средната възраст на този персонал е 56 години. Ако жената е работила преди пенсия в психиатрия и е запазена физически - добре. Но ако е била сестра във вътрешно отделение, почти е невъзможно да се преквалифицира на стари години в психиатрична медицинска сестра. И като стигнем до лекарите, само ще ви кажа, че в Раднево сме имали завеждащ на отделение със 70 пациенти без нито един друг лекар в това отделение - нещо като завеждащ на самия себе си. И то в продължение на години. А по съвсем официални данни един лекар психиатър се подготвя 8 години, за да може да работи самостоятелно.

Мога да ви дам пример от моето семейство. Синът ми също е лекар психиатър. Дойде да работи в Раднево с желание, но след 2 години стана ясно, че така няма как да издържа семейството си, и емигрира в Швейцария, където сега пак е лекар със същата специалност.

Помня, че през 2009 г. тогавашният национален консултант по психиатрия проф. Вихра Миланова беше уредила среща по тези въпроси на директорите на психоболниците от страната с представители на здравното министерство. Е, в уречения ден и час нямаше отсъстващ от болниците, което рядко се случва, но човек от министерството така и не се яви. Останахме на следващия ден, когато ни уважи един от заместник-министрите. През цялото време, докато ни слушаше болежките - ние съобщавахме за тежкия дефицит: кадрови и в материалната база, - казваше: Да, много сте прави, много сте прави... Но не последва нищо, макар тогава този дефицит да беше по-малък, отколкото е сега. Кадрите са в пъти по-малко, отколкото е санитарният им минимум.

През 2012 г. имаше втори подобен случай. Болниците се обединихме около идеята твърдо да заявим, че така повече не може, организирахме среща в Раднево, където бяхме домакини. Тогавашната министърка на здравето Десислава Атанасова се разбесня, накара нейни хора да предупреждават поименно никой да не ходи на тази среща, а по отношение на мен започна да прави опити да ме гони дисциплинарно.

А аз казвам точно тези неща, които преди няколко дни чух по БНР в някакво интервю с проф. Георги Попов от Варна, много достоен човек, и със сегашния национален консултант по психиатрия проф. Дроздстой Стоянов. И тримата казваме, че нещата са ужасяващи. Същите неща от 2009 и 2012 г., никаква последваща реакция. Разбрах, че преди това интервю по радиото дошла някаква комисия по линия на ЕС в края на миналата година и дори написала доклад с унищожително естество за състоянието на психиатрията в България. И според тях състоянието е недопустимо лошо. Хората имат пълномощията, не знам по каква линия, да искат държавата да направи каквото трябва. Не зная как, но премиерът Бойко Борисов чул случайно това интервю и направил на нищо здравния министър заради него. Човекът се заел да оправя нещата, но съм сигурен, че пак няма да се случи нищо.

- Защо сте толкова песимистично настроен?

- Защото въпреки желанието на тоя или на оня от системна гледна точка няма как да се случат нещата. По мое лично мнение сега у нас принципът на организация на здравеопазването е сгрешен на две равнища. Понякога се случва да има грешки, но посоката на едната да неутрализира другата грешка.

Което е добре. Но има и случаи като този в здравеопазването ни грешките да се наслагват взаимно.

Първата ни системна грешка постави здравеопазването ни на пазарни релси. То е все едно един тежко въоръжен танк - с броня, с купол, с голямо оръдие, да го монтираш върху гуми. Правени са опити - нито танк, нито бронетранспортьор. В медицината финансовият стимул не трябва да бъде отплатата за конкретна свършена работа. Не казвам, че медиците трябва да ходят гладни и дрипави. Но все още например в Спешната помощ не плащат на парче, в полицията не работят на брой заловени. Има професии, в които подобен принцип е грешка.

Второ - хайде, направили са здравеопазването търговия. Като ще е търговия, трябва да се продава здраве, а системата ни е нагласена на режим да продаваме болести. Колкото повече болести, толкова по-високо заплащане, повече пътеки, повече премии и парите в крайна сметка отиват не да генерират здраве, а да генерират реално болни хора или псевдоболни хора, каквито са тези от злоупотребите с ТЕЛК.

Вървя като при матрьошките - от общото към частното.

Така стигам до частните случаи, например в психиатрията. Имаше едно време диспансери не само в психиатрията, те бяха предназначени да направят така, че пациентите да постъпват по-рядко в болница. Аз съм заварил този период, работил съм съвместно с колеги от диспансерите, беше прекрасно. По-малко пациенти постъпваха и идваха по индикации, не ей така. А когато го изпиша пациента, знам на кого да го поверя. Сега няма диспансери, има центрове по психично здраве, което е различно. А диспансерите са измислени през 50-те години на миналия век едновременно на две места - в Съветския съюз, но и във Франция. Имало един французин - Сивадон, колоритен и енергичен човек, който тръгнал с велосипед да обикаля из цяла Франция, за да убеждава колегите си колко хубаво нещо е диспансерът. Диспенсерната помощ означава, че изписаните пациенти знаят при кого да отидат и кой да се грижи за тях. Нещо подобно като общопрактикуващите лекари, но няма общопрактикуващи психиатри. Диспансерите си имаха различна честота на наглеждане на пациенти, не допускаха да останат необхванати пациенти.

Вече е въпрос на детайли дали един пациент ще отиде на лечение в болница по свое желание, или принудително, с решание на съда. Тук теорията на здравеопазването прави аналогия със спорта. Медицината е екипна. То е като във Формула 1 - който иска да е разпознаваем, тщестлавен, той ще бъде този, който кара колата, героят. Ние сме в бокса. Хората от бокса правят победата. Психиатричното ни здравеопазване сега е лишено от екипността между служби и специалисти, подобно взаимодействие практически е ликвидирано. Когато изписвах пациент, аз мислех към кого да го насоча. Сега няма към кого и няма кой да следи дали този човек има нови проблеми и дали си пие редовно хапчетата. Това не е работа на джипитата.

Преди години имахме такъв случай. В едно старозагорско село изписахме пациент, който след време убил свой съселянин. Майка му виждала, че синът ѝ не е добре, но не взела мерки да ни го доведе отново. Жената възрастна, некомпетентна. И знаете ли - тогава изкараха виновен за случилото се кмета на селото. Защото случката е на негова територия и той трябва да знае какво се случва. Още повече че майката на болния го била помолила да направи нещо. Съседите, ако виждат, че нещо не е наред, и те могат да предупредят. Защото хората виждат, те си имат своя лексика за подобни случаи - “тоя нещо не е у ред”, но предпочитат да си траят.

- От години се говори, че нямаме и национален регистър на хората с психиатрични проблеми или на тези, които се нуждаят от такава помощ?

- Да, такъв регистър още няма. Навремето беше в диспансерите, а в болницата ни имаше списък само на тези, които са минали през нея. Винаги съм се питал къде отиват после експертизите, които пишем на изписаните от нас. Сега една епикриза не обвързва с ангажимент никого, докато навремето обвързваше. Аз работя в болница, ти в диспансер - през месец имахме сбирки и обменяхме информация. Сега, дори Георги да е бил на преглед при психиатър, няма кой да го поеме след това.

Така че не ме учудва, че младият мъж от Нови Искър не е лекуван, ако е трябвало, че усилията на майка му за това не са били достатъчни, а и че никой от съседите, които сега си спомнят, че момчето никъде не излизало самичко и имало проблеми, не е подал сигнал за това. Цялата тази история за мен е уравнение от първа степен с много неизвестни. Но едно е сигурно - въпреки проблемите, ако го нямаше безразличието на околните, ако имаше съпричастност, момчето нямаше да стигне дотук. Не, никой нямаше да го вкара насила в психиатрия - един от митовете за нашата професия е, че през тоталитарно време вкарвали в лудница хора по политически причини. Това не може да го скриеш, нали тези хора са постоянно пред очите на другите пациенти. Но ако системата ни не беше разбита, проблемът на Георги може би щеше да бъде видян по-рано.

CV

Роден на 21 октомври 1950 г.

Завършва медицина в Пловдив през 1976 г.

Работил в най-голямата психиатрична болница у нас - тази в Раднево. От 1987 до пенсионирането си през 2015 г. е неин директор

В момента е главен редактор на списанието на Българската асоциация по психиатрия “Българско списание за психиатрия”

Доктор на медицинските науки

Женен, с 3 деца и 4 внуци