Либералният пазарен модел превърна здравето в ресурс, а психично болните са безперспективни – не можеш като с един стент веднага да ги върнеш на работа да си “изплатят” лечението с данъци и осигуровки, казва п-р Дроздстой Стояно -  професор по психиатрия и медицинска психология в Медицинския университет в Пловдив и национален консултант по психиатрия на Министерството на здравеопазването. Академик е на Българската академия на науките и изкуствата, почетен член на Американската психиатрична асоциация, български делегат в секцията по психиатрия на Европейския съюз на медицинските специалисти. 

- Проф. Стоянов, какво ви направи най-силно впечатление при първото ви влизане в психиатрия като лекар?

- Първата ми месторабота по специалността беше в една бутикова психиатрична клиника – във ВМА, която в никакъв случай не е референтна за състоянието на този вид лечебни структури в страната. Първо, защото болните, които лежаха тогава там, подлежаха на експертно освидетелстване, а сега, доколкото ги има, са леко болни. И второ, защото това е клиника, в която законно се плаща престоят на пациентите и по тази причина още тогава имаше задоволителна битова атмосфера. Но ужасяваща психологическа. Началник на клиниката беше човек, който ме удари пред свидетели и ме малтретираше в продължение на месеци. Като изключим угнетяващите взаимоотношения, не бих казал, че на тогавашните 22 години нещо ме е впечатлявало изключително. Харесваше ми да си върша работата - да си давам дежурствата, да си гледам пациентите, да се занимавам с научни изследвания. Причината за побоя всъщност беше това, че се занимавах с наука – буквално между две дежурства се записах за докторант, и ръководителят на клиниката се чувстваше застрашен. След като приключих специализацията си в клиниката и в кабинет по психиатрия, попаднах в болницата в Курило.

За разлика от клиниките по психиатрия във ВМА и в Александровска болница тази в Курило е еталон на системата. Прекарах там 9 г. и мога да твърдя, че отдалечената от населено място локализация, битовите условия, механизмите за управление, за водене на случаи са показателни за повече от 55% от стационарния фонд в страната – болниците в Кърджали, Раднево, Карлуково и т.н.

Като изключим месианския ентусиазъм, който всеки човек има донякъде на ново работно място, усещането е ужас. Мен това чувство нямаше как да ме споходи в първия момент – баща ми ръководеше клиниката на 4-и километър и аз съм влязъл там още на 3,5 г., отраснал съм в психиатрия, ходил съм и по-късно, когато той вече беше пенсионер, но работеше като консултант. За човек, който донякъде е “трениран”, ужасът идва след 40-50 дни и този ужас е многопосочен. От невероятната мизерия, от първата ти среща с плъх и добре охранени хлебарки, от тоалетната – но не заключената, която е за персонала, а за пациентите…

Чувстваш се като в повест на Кафка. И усещането ескалира, когато останеш сам на дежурство след месец – месец и половина, (обяснимо е защо в началото не те оставят, въпреки жестокия недостиг на персонал) и например болен направи инсулт. Не можеш да го закараш в града със счупената линейка, а най-близкото лечебно заведение е на десетки километри.

Ужасът се трупа, трупа и започваш да се изпепеляваш емоционално.

Хората, които работят при подобни условия, са така интоксикирани от ужасяващото ежедневие, че не са в състояние качествено да осъществяват дейностите, за които са призвани, камо ли благородните намерения, заради които са избрали специалността си. Работилите дълго в такава психиатрия са или обезсърчени, или до смърт изморени, или са се превърнали в това, което Гогол нарича мъртви души.

Реалността са болните хора, които са завинаги там, и също толкова опустошените хора, които се грижат за тях.

Когато след първите 2-3 месеца го осъзнаеш, просто ти се плаче. След това ужасът отстъпва и се превръща в безразличие.

Това е реалността, за която ме питате – места и хора, забравени от хората и от Бога. А не университетските клиники, които са горе-долу прилични, защото години наред с тяхното облагородяване се изчерпва грижата на системата, но те не са истинското лице на психиатрията.

- Диагнозата ви за изпепелени професионалисти означава ли, че системата не може да се реформира отвътре?

- Да, това означава, действителността ги е демотивирала, изпепелила ги е. Аз самият влязох в научната сфера, когато почувствах белезите на това състояние. Станах професор, изследвайки своята болка, своето страдание, обземащите ме безчувственост и цинизъм към пациентите, питах се защо им е да живеят, щом единствената им перспектива е живот, който не си струва да бъде живян.

В този момент си казах: махни се и не се обръщай!

После в изследователската си работа видях и работещите модели срещу опустошението. В цивилизованите държави лекарите се ротират – определен период в клиника, после в някаква административна служба, отново в практиката и това ги съхранява, а не 30 години на място като Курило или Карлуково. Ако не намериш начин да реформираш сам себе си в скотските условия, в сравнение с които Аушвиц е 3-звезден хотел, ставаш по-зле от болните и е абсурд да тръгнеш да променяш системата. Правени са изолирани опити за преустройство преди 10-15 г., но политиците са ги саботирали и това допълнително е обезсърчило инициаторите.

- В момента има ли условия да бъдат чути психиатрите, които не са загубили чувствителност и амбиция за реформиране на системата?

- Преди да стана национален консултант по психиатрия, мислех, че политиците са виновни за всичко. Сега знам, че ако съм на тяхно място и нищо не разбирам от психиатрия, и аз щях да пусна по допирателната всякакви идеи.

И какво се получава? Едни казват: оставете копторите там, където са ситуирани, но вложете капиталови средства да се ремонтират. Други: трябва болниците да се преместят в градска среда, как точно – не е ясно, може би дневни центрове. Трети: а, не, няма да стане с дневни центрове, по-добре е да са малки стационари. Четвърти: о, не стационари, отделения към многопрофилните болници. А пети се възмущават: е, как в многопрофилните болници – тези пациенти да се качват в един асансьор с родилките ли?! И накрая председателят на психиатричната асоциация излиза по телевизията и обезсмисля всичко.

На тоя фон, ако сте политик, какво ще си помислите? “Тия не знаят какво искат.”

Трябва да е налице желание и добронамереност, за да застанеш над всичко това. Ще съм искрен: не съм очаквал, че ще го кажа, но ми се струва, че сегашната администрация на Министерството на здравеопазването и Комисията по здравеопазване на парламента са готови да чуят психиатрите.

Общността ни е съставена от 400 души, от тях безвъзвратно изпепелени, над 55 г., може би са над 60 на сто. Младите хора в системата са около 50, мисля, че те биха застанали твърдо зад промяната, защото това е единственият начин да останат тук, никой от тях не би работил при сегашните условия. Плюс персонала от държавните болници с ужасяващи условия – с изключение на пазарджишката, където условията са добри, оформят около 30% от професионалната общност на лекари, психолози, медицински сестри и други здравни работници, които биха застанали зад идеята за реформа. Част от тях имат достъп до публична трибуна и не се страхуват да кажат мнението си, други, без да се изявяват публично, защото са зависими от статуквото, биха помогнали, когато започне подготовката на конкретни документи.

С всички условности, мисля, че подкрепата на около 35 сто от хората в системата може да бъде достатъчна, при положение че ни управлява екип с 18% представителност.

- Какъв модел предлагате?

- Съзвучен с доклада на проф. Силвана Галдеризи, президент на Европейската психиатрична асоциация. Заключава се в няколко незабавни действия. Първото е формиране на постояннодействаща комисия/борд по психично здраве, включваща представители най-малко на министерствата на здравеопазването и на социалните грижи, а още по-добре - и от МВР, чиито експертни консенсусни решения да влизат за разглеждане директно в Министерския съвет и оттам да бъдат придвижвани към парламента. Важно е също този съвет да има достъп до ресурси, за да може реално да изпълнява програма за реформиране на системата, например да предлага МС да одобри определен бюджет за създаване на дневни центрове. Второто незабавно действие трябва да е стартиране на пилотен проект за преструктуриране на болничната помощ и преместване в общността – не само физически, а да се извърши реорганизиране на доставката на услугата. Подходящите градове за пилотния проект са София, Пловдив и евентуално Стара Загора. Трябва да се покаже модел, да се види, че една от тези големи болници може да бъде реформирана, тъй като в момента има недоверие възможно ли е това – преструктуриране на болници, в които има 130-200 легла, интегриране в градовете, да се определи къде и как да се извършва обслужването. Няколко пъти бях засечен в разговори с политици за изказването ми, че ми трябват 4 милиона лева, “защото министърът е финансист и вярва на финансови разчети”. Моят отговор е: по същия начин, по който министър Ананиев поиска да придобие Правителствена болница, преди да представи план за превръщането ѝ в детска, аз искам мандат от 18 месеца и достъп до 4 млн. и ще предоставя план за реформиране, който ще разработя с колеги в рамките на 168 часа.

При достъп до парите и сграда на територията на малък град пилотният проект може да се осъществи за 20 месеца, а в София – за около 30, и моделът да послужи за преструктуриране на цялата система.

- Убеден ли сте в успеха?

- Би било празна риторика да потвърдя. Човек в нищо не може да бъде убеден, докато не опита.

- Дори всички институционални бариери да преодолеете, дали няма да се препънете в съпротивата на хората в блока отсреща например, ако тук настаните малка психиатрична клиника или дневен център?

- Съществува нагласа, че реакцията ще бъде остра, но това е заблуда – хората са свикнали с нашите пациенти, те реално са в обществото, между нас, откакто преди 10 г. беше съкратен легловият фонд. Не казвам, че няма стигма, предразсъдъци и съпротива, както беше при създаването на центъра в кв. “Слатина”, но казвам, че това е преодолимо. Съпротивата трае 2-3 месеца. Когато хората се убедят, че съществуването на такава служба е безинцидентно, те ще отстъпят. Освен това вече са провеждани анкети от Националния център по обществено здраве и анализи и може да се картират районите на София, в които има максимална толерантност и там да се актува и приспособи сграда.

- Има много мнения защо хората с психични болести се неглижират, а професията се маргинализира, какво е вашето?

- Свързано е с чистата икономическа ефективност. Либералният пазарен модел “Семерджиев” превърна човешкото здраве в ресурс. Здравият човек е данъкоплатец, плаща си и осигуровките. Болният трябва да бъде закърпен, за да може като ресурс да бъде продължено да се експлоатира – моделът е американски, също както и пропагандираният сега модел на децентрализация. Не се опитвам да коментирам добро ли е, или лошо, виждал съм различни форми на осигуряване и различни форми на доставки на здравни услуги, преподавал съм дълго време здравен мениджмънт - всеки модел си има и плюсове, и минуси. Но в модела, за който говорим, място за психично болните няма. По простата причина, че те не са ресурс. Не можеш да ги използваш, не можеш да ги върнеш на работа или ако все пак някъде започнат, ще е с ниски заплати и ще внасят нищожни осигуровки, с които не могат да се “издължат” за лечението си.

- Това отношение свързано ли е с усещането, че психичните болести си проличават в ранна възраст и “на нас над 30-те не може да ни се случи”?

- Тежките психични разстройства като например шизофренията наистина имат продроми в ранна възраст и те често се изпускат – леки когнитивни дефицити в паметта, по-особено поведение, дори натрапливи мисли, които никой не се е потрудил да разрови и да види, че са нелепи, не са свързани с обективни страхове и болестта си върви подмолно и на 30 г. човекът е приключил. Старите психиатри наричаха такива пациенти “дефект”. Това показва, че съветският модел, който беше автоматично приложен навремето у нас, също е сбъркан, щом може да каже за един 30-годишен човек “дефект” – това е косвена социална евтаназия.

Но никой на 30-40-50 и след това не е застрахован от по-леките нарушения като генерализирано тревожно разстройство, фобии, паническо разстройство, които може да започнат по всяко време “от нищото”. Никой не е застрахован от физиологични проблеми, които може да съпътстват настъпването на менопаузата, на андропаузата. Никой не е застрахован от психо-соматични проблеми, свързани със заболявания на щитовидната жлеза, хипофизата, на надбъбречните жлези, които протичат с тежки депресивни или тревожни синдроми. Въпреки че не са тежко инвалидизиращи, много психични заболявания могат да дебютират и след 30-годишна възраст.

Ако един, да речем, социално добре поставен платежоспособен “ресурс” изпадне в паническо разстройство, той трябва да ходи минимум 1 г. на психотерапия веднъж седмично – около 50-60 сесии, всяка по 50 лв. Може да пресметнете сумата. А колко по-лесно е да се инвестира в стентове например – слагаш го, човекът се връща на работа и започва да отчислява в хазната. И дума не може да става за равно отношение с този с паническо разстройство, който не е полезен на системата, не е полезен в службата си, не е полезен и на себе си. Разсъждението е: толкова много пари трябва да се вложат в неговото лечение, без гаранция за резултата и дали ще се върне толкова ефективен на работа, за да се изплати вложеният ресурс!

- Защо при тези заболявания не може като при други да се предвиди със сигурност резултатът от лечението?

- Защото са комплексни, не може причините да се сведат само до биологични или до психологични, винаги е по малко от двете. Био-психо-социалният модел на болестта може да се отнесе към цялата медицина, но е най-изразен в психиатрията. Не може да си убеден в резултата, защото системата не е линейна, не си сигурен какво въздейства на входа ѝ и ще доведе ли до определен резултативен ефект на изхода.

- Природата е толкова съвършена, толкова гениална, как допуска да се случват драматични бъгове в душата?

- Все едно да ме питате защо има диабет. Болест като всяка болест. Генетични фактори, проблеми в детството, стрес в гимназията, в университета... Всяка болест има механизми, по които се появява. Това е част от несъвършенството на човека. Природата в универсалния смисъл на думата е едно, човекът като такъв е дълбоко несъвършен – започва да се разпада още на 21-годишната си възраст.