Психопат, готов да бие за паркиране, е по-опасен от психично болния човек, казва д-р Цветеслава Гълъбова. Тя е психиатър, магистър по икономика, експерт по съдебна психиатрия и директор на Държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски” в Нови Искър.

 Учих медицина не за да стана лекар, а за да стана точно психиатър, с тази мечта живеех още от гимназиална възраст, казва тя. Изборът й е съзнателен, минал през две проверки. В Медицинския университет първо учи 6 семестъра стоматология. Но вътре в себе си иска да е психиатър и понеже не се позволява прехвърляне в друг факултет въпреки отличния успех, отново кандидатства, този път медицина, и започва следването отначало. В студентските й години представата какво я очаква като психиатър, е идеализирана – психоанализата, пациентът на диванчето ... Свят, който твърде малко прилича на реалната работата в психиатрична болница в България. Въпреки това продължава да си обича професията и да помага професионално и човешки на пациентите си и техните „счупени души“. Чисто формално е можела да избира каква медицина да специализира с диплома 5,80, но навлиза в дълбините на страдащата душа. Не съжалява за пътя си. Казва: Може да изглежда странно, но морето от нещастие на хората с психиатрични диагнози не ме поглъща, а ми дава възможност да съм щастлива в усилията да им помагам.

- Д-р Гълъбова, може ли да се направи психопрофил на убиеца на Виктория Маринова в Русе?

- Психопрофил може да се направи от криминален психолог, който е запознат с всички детайли от разследването. Всички останали, които имаме само публично известната информация, не можем. Най-общо може да се каже само, че извършителят не зачита човешкия живот и много вероятно има тежки комплекси.

- В последните седмици станаха тежки престъпления, за които обвинени са психично болни пациенти, и отново се задава въпросът защо опасни хора не са в болница.

- Тези хора не са опасни по принцип. Всеки човек може да има опасно поведение при някаква ситуация – и психично здравите, и психично болните. Но като говорим за опасно поведение, не можем да сложим всичко под един знаменател с определения като “психично болните”, защото психични заболявания са и депресиите, паническите разстройства, тревожните разстройства. И – да, при психичните заболявания в диапазона на психозите би могло да има опасно поведение на базата на заболяването, но не можем да приемем, че тези хора са опасни по дефиниция, защото са с психично разстройство. Изследването на блестящия съдебен психиатър доц. Владимир Велинов установява, че едва 6% от хората с психични заболявания извършват противоправни деяния и едва половината от тях може да бъдат квалифицирани като тежки, останалите са свързани със социалната изолация и изпадането на тези хора от социалния борд – дребни кражби, сбивания по хулигански подбуди. На този фон има ли основание да се акцентира, че психично болните създават проблеми? Не! Психично болните имат страшно много проблеми, които останалите дори не могат да си представят.

- Например?

- Най-прост пример – за психично здравите е непонятно как на такъв човек може да му спрат тока, защото той не знае как да го плати. За съжаление, тежката психиатрична болест води до подобна безпомощност в много области на живота. Но това не ги прави заплаха за хората край тях, те са жертва на заболяването си.

- На улицата личат ли си психично болните с психози, за които казвате, че е възможно да имат опасно поведение, станаха ли повече?

- Категорично не са повече, станаха по-видими – преди стояха в психиатриите изолирани с години. Понеже у нас тези хора са лошо гледани, личат отдалече – имат по-неугледен външен вид, обикалят безцелно по улиците, защото няма дневни центрове, в които да прекарват смислено времето си, обикновено не работят – не защото са неспособни, а защото никой не ги иска, зле облечени и зле нахранени са, защото живеят с мизерни пенсии. Личат си, но за това отговорността не е тяхна, а на нашата безхаберна към тях държава. Но няма нужда да ги разпознаваме с цел да се пазим, много по-опасни са психопатите.

- Какво е типично за психопатите?

- Това са хора с лоша личностова структура, емоционално студени. Не са склонни да спазват закона, а смятат за нормално да разрешават всичките си проблеми по агресивен начин и държат само на своите преживявания, без да зачитат чувствата и стремежите на останалите хора с точно толкова права, колкото имат и те. Това са хората, които се бият по паркингите за място, които засичат в автомобилния трафик, бият учители и лекари, защото не са съгласни с реда на съответното работно място. Затворите са пълни с психопати, а не с психично болни хора.

- Тоест психопатът не е болен, болно в смисъл на социално нездраво е само поведението му?

- Чисто формално психопатията, която по новите стандарти беше преименувана, защото се прие, че е придобила обиден смисъл, се нарича личностово разстройство, е в глава F на болестите в класификацията на СЗО. Причисляват се формално към психичните разстройства, но те не са психози – няма качествена промяна на съзнанието, която би могла при евентуално противоправно деяние да доведе до признаване на невменяемост. Психопатите носят наказателна отговорност, поведението им е техен съзнателен избор, те просто си решават да не зачитат чуждите преживявания и да не се съобразяват с наложените обществени отношения. Поведението им не е нормално в смисъл на спазване на социалните норми, но не може да ги оневини за евентуално престъпление. Както казва колега, затворите са пълни с психопати.

- Създава се обаче усещане, че се увеличават тежките престъпления, извършени от психично болни, така ли е и фактически?

- При съмнение за заболяване на извършителя за всеки отделен случай се прави медицинско-съдебна експертиза за освидетелстване за конкретното деяние. Няма автоматично признаване на невменяемост, както мнозина си мислят. Преценява се в контекста на всяко конкретно действие.

Навсякъде в света психично болен може да извърши тежко противоправно деяние и това е обусловено от болестта. Проблемът у нас е, че не се минимизира рискът и това е свързано с неглижирането на психично болните. От много години не се полагат грижи за тези хора. Психиатричните пациенти в България са зад социалния борд. Беше зачертано някогашното диспансерно наблюдение, което безспорно имаше много негативи – крайна стигматизация, милиционерско отношение, но на нейно място не се изгради модерната система по стандартите на цивилизования свят. Дежурното оправдание вече 30 г. са парите.

Гледане на психично болните в общността е много скъпо, но това е единственият правилен път. Изоставянето на психиатричните пациенти на тях самите увеличава рисковете да имат опасно поведение по-често, отколкото пациентите в цивилизована Европа.

- Как може да се намалят рисковете?

- Чрез адекватна грижа, дневни центрове, в които да прекарват смислено времето си, адекватна психо-социална рехабилитация, подпомагане в ежедневното общуване и задълженията, които ги затрудняват.

По света е възприета най-широко т.нар. система с водене на случай – социален работник, който има умения за работа с психично болни, доверен човек на 10-12 души, които живеят със семействата си или в свое домакинство. Подпомага ги в общуването с други хора и институциите, подсеща ги да посещават лекар, поощрява ги да следват терапията си.

Оставени без грижа, тези млади хора често се изолират, не успяват да създадат семейства и са абсолютно безпомощни в ежедневните дейности и отношения. Когато родителите им починат, стават жертва на имотни измами и остават в буквалния смисъл на улицата, често са обект и на други злоупотреби – кражби, използване, малтретиране. При оставането им в “нищото” - без работа, с минимални пенсии, безпомощност да се справят с живота, те извършват тежки деяния по-често, отколкото в държавите с модерна психиатрична грижа.

Отделно дори за психично здрав човек системата за получаване на безплатните лекарства е сложна. А когато психично болен не си взема медикаментите, е на крачка от влошаване.

- Колко са пациентите, безпомощни да се справят с живота извън болница?

- Постоянно има 200-300 души – не непременно едни и същи хора, които пребивават повече от 1 г. в държавните психиатрични болници. Това е много. Няма статистика, но са огромно число и тези пациенти, които се нуждаят от помощ в ежедневието си, а не я получават. Те излизат от болниците в стабилизирани, но някой трябва да ги подпомага. Колега, който отиде в Канада, разказва, че там в психиатрия се лежи 15-20, максимум 30 дни, но при изписването му го поема буквално армия от специалисти, които го подпомагат в ежедневието. Така трябва да бъде. Това са болни хора, които не са имали избор какъв живот да имат - Господ им е изпратил тежка болест, а ние ги наказваме с презрението си.

- Имате предвид държавата и обществото?

- Преди няколко години имаше оценяване на грижата за хора с ментални увреждания в ЕС по 18 критерия. По всеки от тях бяхме на последно или на предпоследно място. Най-добре се представи системата в Германия, ние бяхме на последно място. Донякъде се дължи и на липсата на приемственост – дори плахите опити на някои екипи да се подобри психиатричната грижа не се продължават от следващите. Истинска реформа в тази област отнема между 5 и 8 г. и изисква гарантирано финансиране.

- Промените в закона, които здравното министерство предлага за вашата област, ще поставят ли добро начало?

- Самата проява на загриженост е положителна, но имам резерви по същество. Казва се, че ще има регистър и за неговото функциониране ще се издаде наредба. Допускам, че тя просто ще препише закона и ще останат много вратички за тълкувания, които ще опорочат идеята. Казва се например, че на регистрация ще подлежат всички, преминали през психиатрични стационари. Но в болница попадат и хора с по-затегнато протичане на депресия, с панически атаки, с тревожност. Какво основание има те да попадат в регистър? И защо изобщо инструментът за събиране на данни е със стигматизиращото название регистър? Има смисъл информационна система, която е част от общата информационна система в здравеопазването и ако поддържа данни за лечението на психозите, които са най-ресурсоемките заболявания. Въпреки че при тях няма ръст, чрез данните може да се предвиди колко ще са новите заболели, колко често се нуждаят от болнично лечение, дали се приемат по социални индикации, какви средства трябва да се предвидят за терапиите и обгрижването им. Така ще може да се планират разходите и информационната система ще има смисъл. Още повече ме смущава формулировката, че регистърът ще може да се използва за служебни цели - това съдържа потенциал да се превърна образно казано в бухалка. В тази информационна система трябва да могат да влизат единствено специалисти психиатри, и то с различни нива на достъп, и администраторите на данните. И никакви служебни ползвания от МВР, съд, прокуратура, частни съдебни изпълнители, нотариуси, работодатели. Остане ли дефинирането за служебно ползване, ще настане масова злоупотреба с нашите пациенти. За службите, които имат нужда от информация, трябва просто да се създаде необходимия регламент как да се получава и кой ще я дава. Мечтите силовите структури да имат достъп до регистъра само ще навредят.

- Като стане инцидент, винаги се споменава липсата на регистър, той как би предотвратил опасни ситуации?

- Няма как. Човек може във всеки момент да се разболее. Какво, като полицията е имала преди това достъп до регистъра?! Реално дори общопрактикуващите и лекарите от други специалности нямат нужда от информацията в регистъра. Разгласяването ѝ по различни канали може още повече да отблъсне пациентите с психически заболявания да се лекуват. Дори в момента те се страхуват, че може да влязат в някакви списъци, и многократно питат дали не ги водим в регистри, отказват болнични и си вземат отпуска, когато имат нужда от лечение, за да не научават работодателите и колегите им. Пациентите ни крият, че са били в болницата. Отделен въпрос е какви са условията дори в по-добрите психиатрични лечебни заведения.

- Какви са? Например във вашата болница с какви впечатления останаха това лято колегите ви от Европейската психиатрична асоциация, които бяха у нас за нещо като одит?

- Недобри, въпреки че бяха много тактични, с добро чувство. Но истината е, че не само в нашата болница, а и в останалите видяха система, каквато Европа е имала преди 30 г. Лоши са условията, липсват кадри. Проблемът с недостига на медицински сестри вече е катастрофален, няма и млади лекари, които да искат да специализират психиатрия. Много се изумиха, когато в отговор за заплатите на лекарите чуха сумата 350 евро. На седмица ли, питаха. Бяха сащисани и от пътя, по който дойдоха – болницата е на 1 км от спирка на обществен транспорт, покрай шосето пасат крави, лаят бездомни кучета. Колегите обаче не си позволиха високомерие и критики, проявиха толерантност. Определено са с желание да помогнат, ще обобщят съветите си в доклад за министерството.

- Казвате, че хората с психически проблеми не се увеличават, но непрекъснато виждаме неадекватни постъпки, понякога и много опасни.

- Това е друго – в цял свят има увеличаване на непсихотичните разстройства, според мен у нас броят на психопатите се увеличава. Свързано е с фактори извън медицината. Липса на достатъчно доверие в институциите, бавно раздаване на правосъдие, лошо домашно възпитание, генериране на негативно отношение към учителите, очакването някой друг да ти възпитава детето, разрушаването на българското семейство като институция. Изобщо – всичко, което води до лош самоконтрол.

- До агресия?

- Агресията всеки я носи в себе си. Биологично агресията е нагон, раждаме се с него. Това, по което се отличаваме от цивилизованите държави, е ниското ниво на самоконтрол, въздигането в култ на това да си простак, да се държиш мачовски в изкривен силов смисъл, толерирането на незачитането на нормите, речевата арогантност, която се лее и от устата на политици и човек си мисли, че това е изолирано явление, което е възможно късно вечер в кръчмата. На голяма част от българите, включително на т.нар. елит, им липсва домашното възпитание.

Като цяло се поощрява консуматорското отношение към живота – да вземем колкото се може повече тук и сега. Забравяйки, че всички отиваме на едно място 2 на 1 метър и там не можем да занесем нищо, може само да оставим спомен за делата си. Знам, че звучи клиширано, но клишетата са банални, защото изразяват повтаряна мъдрост.

- Алчността накъде води хомо сапиенса?

- Тя ще ни унищожи като човечество. Сигурно не до 50-100 г., но скоро. Опорочаваме отношенията си, унищожаваме природата, трупаме, трупаме... Защо? И 20 легла да имаш, не можеш едновременно да спиш във всичките, седиш на един стол, можеш да пъхнеш в устата си една лъжица и накрая стигаш до едно място, което за всички е еднакво, и там не можеш да използваш никоя от многото си прекрасни вещи.