Шибоят е сред често срещаните растения и освен красиво е и лековито. Отглежда се от 1570 година и е разпространено в Средна Европа, Средиземноморието, Азия и Африка. Известни са около 50 вида едногодишни, двугодишни и многогодишни тревисти растения и полухрасти, а в резултат на дългогодишната селекция съществуват около 600 сорта. Шибоят принадлежи към семейство Кръстоцветни. Това го прави близък роднина на зелето, но си приличат главно по общите болести и вредители.

Стъблата на растението са изправени, разклонени и достигат височина от 20 до 80 см.

Цветовете

са ароматни

и може да са прости

или кичести,

събрани в гъсти четковидни или класовидни съцветия с различна големина и форма. Срещат се с розова, бяла, лилава или жълта окраска. Простото цветче има 4 венчелистчета и увяхва за 4-5 дни, а кичестото има до 70 венчелистчета и запазва свежестта си цели 20 дни. Семената са много дребни и запазват кълняемостта си до 6 години.

Шибоят може да се размножава чрез семена или резници, които се засяват в сандъчета или саксии още през февруари – март. Ако сте решили да го засадите на открито, изчакайте да отминат големите студове и слани. Зле понася пресаждането, така че най-добре е да се сее на постоянно място. За по-голяма сигурност в студените дни го завийте. Ако сте засадили в саксия, поникналият разсад се пикира (разсажда се) и се засажда на постоянно място на разстояние 15-20 см. Резниците се засаждат в сандъче на открито през пролетта.

Сроковете на цъфтеж много зависят от вида и сорта шибой - някои зацъфтяват през пролетта, а други - от средата на лятото до късна есен. Началото на цъфтежа за едни сортове е 50-70 дни след покълване на растенията, а за други - чак на втората година.

Шибоят е непретенциозен и подходящ за отглеждане в почти всякакви условия. Предпочита слънчеви места и умерена влажност. Почвата трябва да е лека, плодородна, песъчлива, добре дренирана, с неутрална или основна реакция. В първата година след засаждането му

не бива да се добавят

органични торове,

а после може да се подхранва умерено с минерални торове.

Най-разпространен е жълтият шибой. Плодът му е сплесната цилиндрична шушулка с много семена. Цялото растение има приятна миризма.

Цветовете на жълтия шибой съдържат етерични масла, а семената – някои от сърдечно действащите глюкозиди. Семената и стръковете му се употребяват, като се берат през май и юни. После събраният материал се суши в проветриви помещения или в сушилня при температура, не по-висока от 35 градуса. Семената на шибоя се берат във восъчната им зрялост. Тогава се

ожънва цялото

стъбло, като

се навързва

на малки

снопчета

и се оставят да дозреят. След това се очукват или овършават, изпадналите семена се прочистват чрез превяване и пресяване и се доизсушават в сухи и проветриви помещения. От 5 кг свежи стръкове се получава от 1 кг сухи.

Жълтият шибой може да бъде лековит. Прилага се при по-лека степен на хронична сърдечна слабост. Използва се и при запек, тъй като дразни чревната лигавица и предизвиква засилване на перисталтиката, което води до слабителен ефект. Билката има и благоприятно въздействие при хронично възпаление на черния дроб. Жълтият шибой укрепва сърцето, усилва сърдечните съкращения и забавя честотата на сърдечния ритъм. Семената на растението пък действат като афродизиак. Те имат още диуретично, отхрачващо и тонизиращо въздействие. Използват се и при лечение на бронхити, треска и очни наранявания.

В по-големи дози обаче и при по-продължителен прием шибоят причинява отравяне, характеризиращо се със стомашно-чревни, нервно-психични и сърдечни нарушения. Наблюдават се още гадене, повръщане, диария, главоболие, шум в ушите, световъртеж, зрителни нарушения, психична възбуда, понякога гърчове. Най-опасни са сърдечните прояви — забавен пулс, който се сменя с учестена и неритмична сърдечна дейност, а при напредване на интоксикацията може да се стигне до спиране на сърцето. Затова е важно да се прилага по лекарско предписание.