Анна Петкова*, 42г., Варна

Имам само един спомен от деня, в който научих, че съм позитивна за хепатит С – краката ми се подкосиха и всичко, което до този момент бях преживяла в един миг изчезна от съзнанието ми. Бавно започнах да се връщам назад във времето и не можах, не мога и досега да си обясня как съм се заразила. Дарявала съм кръв допреди няколко години, което означава, че не съм носила инфекцията в себе си.

Нещо обаче се е случило след това – нещо, което и до днес не мога да открия.
Всъщност, историята с хепатитното ми заболяване започна ненадейно. В рамките на разширени профилактични прегледи ми бяха открити повишени нива на чернодробните ензими – ALAT и ASAT. За мой късмет работодателят ми беше направил допълнителна здравна застраховка и аз като негов служител бързо и лесно се озовах пред кабинета на специалиста гастроентеролог. Започнаха изследванията, които показваха, че проблем очевидно има. Първоначално ми назначиха лечение с хепатопротектори, проследяваха няколко показателя в кръвта, докато в един момент стана ясно, че виремията е налице.

Шок, ужас и страх – това бяха преживяванията ми от първите дни. Няма да забравя как ме погледна лаборантката, която вече знаеше резултата – изследването беше за В и С хепатитна инфекция, и беше доказало, че съм позитивна за хепатит С. Очите на тази жена бяха изпълнени с мълчалив страх и притеснение.

Погледът й ме прободе като острие, внушението за обреченост сякаш извираше от цялото й същество.

След това започна обикалянето и разтакаването – нижеха се ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Записвах дати за изследвания, за планов прием, после пак за изследвания.

Чакането не беше малко, понякога минавах повече от два месеца, докато дойде датата.

Времето течеше.

Зимата отмина в ходене по лекари и болници. Трябваше да стане ясно какво е вирусното натоварване, какъв е генотипът. Бавно започнах да потъвам в интернет – там информацията е огромна. Факти, доказани от науката се преплитаха с истории на хора, които живеят с болестта. Всяка от тези човешки драми въпреки всичко криеше надежда. Дългите дни и нощи след първоначалния стрес отвориха съзнанието ми за размисъл – започнах да осмислям ситуацията, да си правя равносметка и да стигна до изводи, които по-рано не бях склонна да направя, може би защото не бях узряла за тях.

Научих и че има нови терапии, които могат много да съкратят курса на лечение, а освен всичко се понасят и много по-добре от пациента.

Гастроентероложката, която ме лекува ме увери, че това лечение вече е достъпно и у нас, даде ми и оптимизъм, че новата терапия води до окончателно излекуване и това може реално да ми се случи. Единственото, което трябваше да изчакам са резултатите от биопсията. И днес отново съм в очакване. И отново мисля за този дълъг път – за мен, както и за всички хора с моя проблем, той може и трябва да бъде по-кратък. Пътят до лечението, което е нашето спасение, не трябва да бъде толкова сложен, толкова мъчителен, толкова изнурителен.

Спомням си, че едно от нещата, които ми бяха правили впечатление преди да ми поставят диагнозата, беше чувството за умора. Обичам планината, обичам дългите преходи сред природата. Последните лета обаче винаги бях усещала една странна умора, която изненадваше близките ми и приятелите ми. Сега, поглеждайки назад, си давам сметка, че е имало причина. Затова искам да кажа на всички – обръщайте внимание на здравето си, не подценявайте дори и по-незначителните симптоми, търсете компетентни лекари докато е време. И вярвайте, че имате право на най-доброто лечение!

*Името на пациентката е променено

За повече информация на : http://www.hepactive.org/blog/HCV