• Навик от социализма, който оцеля повече от половин век. В Япония изпращат вкъщи само един клас, у нас цели области спират обучението
  • Милиони деца в Европа получават защита още през есента, у нас тепърва ще наваксваме

В Япония едно училище може да разпусне само един клас, когато грипът повали твърде много ученици. Останалите продължават да учат. В България през същото време хиляди семейства могат да се окажат изправени пред един и същи въпрос - кой ще гледа детето, ако утре цялата област премине към обучение от разстояние? Двете държави са на близо 9000 километра една от друга, но споделят необичайна традиция. В продължение на десетилетия използват

прекъсването на присъственото обучение като мярка срещу сезонния грип.

Разликата е, че японците отдавна са разработили система, при която първо се освобождава от занятия отделен клас, след това цял випуск и едва при необходимост - училището. А в България всяка зима грипната ваканция отново се превръща в един от най-чаканите и най-обсъждани моменти от учебната година.

Оказва се, че българската практика има история, за която рядко се говори. Тя не е възникнала по време на пандемията от COVID-19, нито е хрумване на съвременните здравни власти. Корените са още в социалистическа България. Международно научно изследване, публикувано през 2014 г. в списание BMC Infectious Diseases, посочва, че препоръките за временно затваряне на училища при сезонни грипни епидемии у нас датират от 70-те години на миналия век. Изследването е изготвено след среща, организирана от Европейския център за профилактика и контрол върху заболяванията в Стокхолм, и разглежда практиките в 12 държави и територии. Сред тях са Великобритания, Франция, Италия, САЩ, Япония, Китай, Нова Зеландия и България. Резултатът е любопитен - само България и Япония описват затварянето на училища заради обичайните сезонни грипни епидемии като стандартна, редовно прилагана практика.

Това не означава, че никъде другаде не се затварят училища

при здравни кризи, а че в изследваните държави мярката обикновено не е част от ежегодния зимен сценарий.

Още по-любопитно е, че старите български препоръки предвиждат възможност за прекъсване на учебните занятия, когато повече от 30% от учениците отсъстват поради заболяване. Решението може да засегне отделно училище или всички училища в даден район. Така прагът, който днес звучи като част от съвременна епидемиологична стратегия, всъщност е наследство от система, създадена преди повече от пет десетилетия. През тези години се променят здравеопазването, икономиката, образованието и начинът, по който работят българските семейства. Но практиката да се прекъсне обучението, когато болните станат твърде много, остава. Това само по себе си не я прави погрешна. Поставя обаче въпроса дали една мярка, въведена в съвсем различна обществена среда, се прилага и оценява достатъчно внимателно днес.

Японският пример е особено интересен. Там правилата са организирани на няколко нива. Според данните в международното изследване още през 1982 г. образователните власти препоръчват да се обмисля затваряне на клас при приблизително 15 – 20% отсъстващи заради инфекция ученици. Ако два класа от един випуск достигнат определените критерии, може да бъде прекъснато обучението на целия випуск. Ако засегнатите випуски станат два или повече,

училището може да затвори изцяло

Точните условия зависят от местните образователни власти, а окончателното решение се взема на училищно ниво.

Този модел позволява да се реагира там, където заболяването действително се разпространява най-интензивно, без непременно да се засягат хиляди здрави деца. Между 1997 и 2008 г. в Япония средно по 8746 класа годишно са били затваряни самостоятелно заради сезонни грипни епидемии. Отделно са регистрирани средно 3166 случая на затваряне на цели випуски и 594 - на цели училища.

Само около 5% от засегнатите класове са попадали под мярката заради затваряне на цялото училище.

Това са исторически данни, а не обобщение на ситуацията през 2026 г.

Но показват колко различно може да изглежда едно и също решение. Вместо избор между отворени и затворени училища, системата предлага няколко междинни възможности.

България също има право да затваря отделни училища и не всяка грипна епидемия води до спиране на присъственото обучение в цяла област. В публичния разговор обаче обикновено доминира именно регионалната ваканция. Тя се превръща в събитие, което едновременно засяга образованието, работата на родителите и организацията на медицинската помощ. И докато се обсъжда колко дни ще продължи, един по-важен въпрос често остава без отговор - каква е реалната полза? На пръв поглед логиката изглежда безспорна. Ако децата не се събират в затворени класни стаи, вирусът има по-малко възможности да се предава. Само че инфекциите не изчезват автоматично с последния училищен звънец. Децата продължават да живеят със семействата си, срещат се с приятели, посещават магазини и други обществени места. А част от вече заразените могат да проявят симптоми чак след прекъсването на учебните занятия.

Затова учените от години се опитват да установят какво точно постигат грипните ваканции. Систематичен обзор, публикуван през 2013 г. в BMJ Open, разглежда десетки изследвания за сезонни и пандемични грипни вълни. Заключението е, че затварянето на училища може да намали разпространението на инфекцията, особено сред децата.

Но резултатът не е еднакъв навсякъде и много зависи от момента на въвеждане на мярката. Това означава, че пет дни извън класната стая не са универсално лекарство.

Ако училищата затворят, след като епидемията вече е достигнала своя връх, ефектът може да е по-ограничен. Ако децата използват свободното време за интензивни контакти помежду си, част от ползата се губи. И обратно - навременното ограничаване на контактите може да забави или намали епидемичния пик.

Друг обзор от 2018 г., включващ 31 изследвания, установява средно намаляване на върха на епидемичната вълна с приблизително 29,7% при затварянето на училища.

Това не е гаранция, че всяка грипна ваканция в България намалява заболеваемостта с толкова.

Данните обхващат различни епидемични ситуации, а ефектът зависи от множество фактори.

Те обаче показват, че мярката има научно основание и не бива да бъде отхвърляна само защото създава неудобства. По-трудният въпрос е каква цена плаща обществото за нея.

България също има право да затваря отделни училища и не всяка грипна епидемия води до спиране на присъственото обучение в цяла област.

За едно семейство с двама

работещи родители петте

дни без присъствено училище означават промяна в работния график,

търсене на човек, който да остане с детето, или използване на отпуск. При самотните родители това може да бъде още по-сериозно изпитание. За работещите в болници, магазини, транспорт или завод дистанционната работа често изобщо не е възможна.

Има и парадокс, който рядко се обсъжда. В много български семейства първите хора, към които родителите се обръщат за помощ, са бабите и дядовците. А именно възрастните хора са сред групите с най-висок риск от тежки усложнения при грип. Така, ако детето е заразено, но още няма симптоми, преместването му при възрастен близък може да създаде допълнителна опасност. Прекъсването на контактите в класната стая не означава непременно ограничаване на контактите извън нея. И тук се появява другата голяма българска особеност - ниският обхват на противогрипната ваксинация. Колко различно Европа се бори с грипа, показва примерът на Англия. През сезон 2025 - 2026 г. там са ваксинирани над 4,1 милиона деца между 4 и 16 години - повече от половината ученици в обхванатите възрастови групи. Имунизациите се организират основно в самите училища. В България обаче едва тази есен започва национална програма за безплатна противогрипна ваксинация на малките деца и определени рискови групи. Докато англичаните влизат в класните стаи с ваксини, у нас всяка зима обсъждаме кога да изведем учениците от тях. Важно е да се направи разграничението, че ваксините и грипните ваканции не са взаимозаменяеми мерки. Ваксинирането е насочено към намаляване на риска от заболяване и особено от тежки усложнения, докато временното затваряне на училища цели да прекъсне част от контактите по време на вече развиваща се епидемия. Но двете показват доколко една държава е подготвена да се справя със сезонното заболяване.

Не по-малко важен е и начинът, по който се говори за грипа.

В България той често влиза в новините едва когато

се появи опасност от епидемия, а разговорът бързо се измества към отсъстващите ученици и датите на ваканцията. Месеци по-рано, когато профилактиката има най-голям смисъл, темата привлича значително по-малко обществено внимание. Така една превантивна здравна мярка трудно се превръща в траен навик, докато извънредните решения всяка зима изглеждат познати и очаквани. От есента на 2026 г. България започва нова национална програма за безплатна противогрипна имунизация на определени групи деца. Това е стъпка към по-широка профилактика, но няма как само за един сезон да промени десетилетни нагласи. Нито ще премахне необходимостта от противоепидемични мерки, когато разпространението на грипа стане интензивно.

Въпросът е дали страната ни ще започне да измерва по-прецизно ефекта от решенията, които взема всяка зима. Колко по-малко деца се разболяват след прекъсването на присъственото обучение? Намаляват ли хоспитализациите? Колко родители се налага да отсъстват от работа? И има ли случаи, в които затварянето само на конкретни класове или училища би постигнало сходен резултат с по-малко последствия?

Без подобни публични анализи всяка следваща грипна ваканция рискува да се превръща в повторение на предишната. Учениците я очакват, родителите се тревожат, здравните власти обясняват необходимостта от ограничаване на контактите, а след няколко дни училищата отварят и разговорът приключва до следващата зима.

Затварянето на училища не е непременно провал. При определени условия то може да бъде разумна и научно обоснована мярка. Но фактът, че България я използва като познат инструмент вече повече от половин век, заслужава анализ и обществен разговор.

Особено на фона на ниската ваксинация и ограничената

профилактична култура.

Защото истинският въпрос не е дали грипната ваканция трябва да бъде забранена, а защо все още знаем толкова малко за цената и резултатите от нейното прилагане. Преди повече от 50 години България е избрала да се бори с грипа и чрез затваряне на училищата. Днес медицината, науката и възможностите за превенция са несравнимо по-развити. Може би е време държавата да започне да доказва с данни кога този стар инструмент действително работи и кога само създава усещането, че нещо е направено.