Съветът ми към близките е да не крият емоциите си от човека с тежко заболяване, “за да го предпазят”, и да не се отказват от любимите си занимания заедно. Нужно е да се говори за болестта, но не и тя да бъде основна тема, казва за "24 часа" психологът Ралица Стоянова. Тя има професионелен опит в подкрепата и консултирането на хора с онкологични заболявания и техните близки в Университетската специализирана болница за активно лечение по онкология, в хоспис и в частната си практика. Ето как изглеждат ефектите от пандемията върху хората с онкозаболявания през очите на специалиста.

“Пандемията засегна всички ни, влияейки на най-дълбочинните човешки преживявания и ценности, отвъд суетата и илюзията за предвидимост и лична недосегаемост. Доведе до силна тревога както относно физическото ни здраве и благополучие, така и относно личната ни свобода и човешки права. По време на криза обичайната рутина, която ни дава спокойствие, е нарушена, което неизменно създава дистрес, непоносими негативни емоции. Два основни защитни механизма, които съответно разделят хората на две групи – това са свръхангажираността (под формата на паниката и отричането) и неглижирането на проблема. На езика на психологията: борба или бягство – стратегии в момент на опасност. И двете са

опит да

контролираме

ситуация, която

до голяма степен

обективно е извън

нашия контрол

При хората с онкологични заболявания, както и при боледуващите от други хронични състояния непрекъснатото напомняне на напълно реалната опасност и по-силна уязвимост на имунната им система доведе до отказ или отлагане на профилактични прегледи, лечение и редовни изследвания, а също така и на психологически консултации. Разбираемо защо. Наложи им се да избират и да вземат решение кое е “по-малкото зло” – неглижирането на онкологичното заболяване или възможното заразяване с вируса в болнична среда. Разкриването на COVID отделения в онкологични болници - при спорната нужда от това засили допълнително страховете им.

Отлагането на търсенето на помощ и отлагането на проследяването на развитието на онкологичното заболяване се дължат на естествени защитни механизми на психиката. Рационализацията “сега е опасно да се ходи по болници и поради това ще отложа за по-подходящ момент” например отказва пациентите от периодичната образна диагностика чрез скенер, ядрено-магнитен резонанс и другите прецизни технологии. Разбира се, моментът, в който наближи нуждата от такова изследване, неизменно води до

предшестващо

напрежение -

“какъв ще бъде

резултатът?” и

отлагането му

отлага и тревогата А твърде често проследяването на заболяването е жизненоважно и трябва да се случи своевременно.

Друго следствие от пандемията е намаленото медийно внимание към риска от онкологични заболявания и важността на профилактиката, пренасочено към коронавируса, което създава впечатлението, че той е единствената настояща опасност за здравето ни.

Тревогата, страхът, отчаянието се засилиха многократно при повечето пациенти в прехода към т.нар. ново нормално. При други това, че сега опасността се отнася до целия свят, доведе до успокоението, че не са сами в несигурността.

Психоанализата, определени психотерапевтични школи и във все по-голяма степен медицината разглеждат онкологичните заболявания като психосоматични. Психиката и тялото са свързани в неразривна цялост и съответно си влияят взаимно. Това дава основание да се признае важността и на генетиката, и на житейските преживявания и психичната им преработка. Депресията, предшестваща или последваща заболяването, може да бъде задълбочена от общата паника, изолация и непредвидимост на развоя на пандемията.

Човек има

нужда да придаде

смисъл на онова,

което му се случва,

както и да си

отговори на

въпроса “защо?”

Търсенето на отговори е индивидуален процес, който може да бъде подкрепен от психологичното консултиране, психотерапията и психоанализата. Няма формули и готови обяснения. Вярвам във важността на търсенето не само на медицинска, но и на психологическа помощ, която вече при голям брой от специалистите е възможна и онлайн, понякога и безплатно.

В настоящия момент пациентите, потърсили психологична подкрепа, продължават да изследват личността си, миналите си и сегашните се преживявания, надеждите и страховете си, но също така, както може да се предположи, са повлияни от случващото се вследствие на коронавируса. Често се притесняват да излизат на обществени места, обичайните начини за справяне, свързани със социална активност, в настоящия момент се избягват. При всеки случаят е индивидуален, разбира се. Възхищавам се на борбеността на пациентите и отдадеността на медиците и специалистите в сферата на психичното здраве в този нелек за всички ни период!

Обществената подкрепа би могло да се изразява в това да се говори повече за онкологичните заболявания – без болестта да бъде пренебрегвана тема. Кампаниите за повишаване на информираността са изключително необходими. Била съм свидетел на това как медицинските специалисти – лекари, сестри, както и санитари и болногледачи, се посвещават на борбата с онкологичните заболявания и пренебрегват собствените си нужди от почивка и прекарване на време със семейството, за да помагат, и съм убедена, че и във време на световна пандемия продължават да го правят.

Независимо от напрежението, което новата инфекция създава, е много важно хората, получили онкологична диагноза,

да не се отказват

да се погрижат

за себе си,

да не отлагат

медицински

консултации,

изследвания и

провеждането на химиотерапия и лъчетерапия при необходимост.

За близките и приятелския кръг диагностицирането на любим човек с онкологично заболяване, разбира се, също не е лесно и води до объркване, депресивни състояния и понякога отдръпване.

Освен че дават подкрепата си, те самите имат нужда от психологическа и емоционална опора. Съветвам ги да не го оставят на заден план. Това, което биха могли да направят, е да не крият емоциите си от близкия си с онкологично заболяване, “за да го предпазят”, и да не се отказват от любимите си занимания заедно. Нужно е да се говори за болестта, но не и тя да бъде основна тема.

За съжаление, пандемията доведе до

изолация и страх

да посетим

по-уязвимите

си близки,

но има надежда. Лично аз вярвам, че ваксинацията е пътят за справяне с коронавируса, който промени ежедневието на всички ни, и съветвам хората да се консултират с лекуващия си или общопрактикуващ лекар и ако няма строги противопоказания, да си поставят ваксина. Колкото по-динамично се извършва процесът на ваксинация, толкова по-скоро отново ще заживеем нормално, макар и променени.”