9°C   София
 

Познаваме Таня от малкия правоъгълник в едното кьоше на нашите телевизори. Пространството, от което жестовите преводачи правят света по-достъпен за най-тихите хора на света. Когато през март светът затвори и утихна за всички ни и само тревогата и страхът говореха на висок глас, Таня Димитрова беше на своя пост всеки ден. За да може и без това тихият свят на глухите хора да е малко по-малко страшен...

Това, което не се виждаше в правоъгълника на нашия телевизор, бяха сълзите на двете деца на Таня. Молбите им тя да си остане вкъщи, да не се подлага на този риск всеки ден. Защото три години по-рано тяхната майка преживява своята лична пандемия. Диагностицирана с рак, тогава в България не дават надежда за живот на Таня. Заедно със съпруга си тя заминава за Щатите, където в продължение на цяла година се бори да спаси не само своя живот, но и този на своята трудно сбъдната мечта – образователния център за глухи деца „Яника“, в който Таня влага и сърце, и труд, и представата си за житейски смисъл. В борбата на Таня се включва и едва 20-годишната й дъщеря Кати, която остава в България и с цената на най-хубавите си години се грижи и за по-малката си сестра, и за своята глуха баба, и за това „Яника“ да я има и днес.

За щастие Таня се връща излекувана и поема руля на „Яника“ – следват няколко щастливи години, в които заедно с екипа си тя запалва искрици надежда у десетки родители и техните глухи деца. И точно когато нещата с центъра вървят най-добре, на света му се случва COVID-19 пандемия.

За света не знам, но „Яника“ ще я има и утре. Ако познавате Таня, ще разберете защо. Днес тя влага всеки лев, спечелен от рискованата й работа като преводач на първа линия, в своя екип и в утихналия от детски стъпки център. Децата й са неспокойни за нея, но Таня излъчва вселенска увереност, че и тази буря ще мине. „Просто няма начин да няма начин“, усмихва се на своя език тя.

Таня, разкажи за твоето семейство и за детството си.

Моите родители са глухи. Израснала съм в дом, в който жестовият език е бил основното средство за комуникация. Първите 5-6 години живеехме с баба и дядо и съм имала възможност да чувам хубава, ясна реч и в домашния уют. Но пък нямам тежки спомени от детството си. След това, когато навлязох в пубертета, започнаха сравненията с другите семейства и преживях тежък период. Бях сърдита на нашите, че са глухи, че трудно ми помагат с уроците. Но те бяха изключително семейство. Аз като единствено дете получавах любов и топлина ежеминутно от тях. Бяха изключителни родители, въпреки че не бяха изчели всички книги за родители, които аз по-късно изчетох.

След като е било травма за теб в тийнейджърството, защо превърна тази тема в своя професия и мисия? Или точно заради това?

Вярвам, че има една мъдрост, която е над всички нас, хората, и понякога именно тя подрежда идеално нашите пътища. Никога не съм си представяла, че ще бъда слухово-речеви рехабилитатор и че ще работя с глухи деца. Завърших техникума по облекло и си представях, че ще имам дизайнерска къща и ще правя модели, които ще са уау. Впоследствие си дадох сметка, че никога няма да бъда толкова добра, че нямам този свръхталант, който имат други около мен. Тогава тази специалност застана пред очите ми като един голям знак – не знаех за нея преди. И така се озовах като студент в СУ. Моята майка не беше много съгласна, все казваше, че е трудно да работиш с глухи деца. После, разбира се, бяха страшно горди и щастливи. А пък аз след първите си лекции вече бях убедена, че изобщо не съм сбъркала.

Кога създаде „Яника“?

Когато завърших, нямаше никаква друга алтернатива, освен да започна да работя в специализираното училище за глухи деца. Бях там на стаж, но не ми хареса това, което видях. Да, условията бяха добри и щяха да дадат финансова независимост на семейството ми, но не можех да направя този компромис със себе си. Тогава, за да можем да оцелеем като току-що завършили студенти с малко дете, започнах да работя интензивно като жестов преводач. Но през цялото време в мен си стоеше мечтата в първия момент, в който това е възможно, да създам малко пространство, в което да случвам нещата по начина, по който смятам, че заслужават глухите деца. Преди „Яника“ съм правила два кабинета, които фалираха бързо. Инвестирах и загубих всичките ни спестявания. Дълги години в общността ме познаваха повече като жестов преводач и много страдах, че тези мои умения да работя с деца закърняват. Докато не се оказа, че с мои роднини имаме някакво много апетитно парче земя край София и в един момент наследих голяма сума пари. Първото, което ми хрумна, е да си купя пространство, като се разбрахме с мъжа ми, ако не успея да го развия за работа с глухи деца, тогава той да прави каквото иска с него. Така се случи „Яника“.

В началото беше изключително трудно. Най-трудна и до ден днешен ми е работата с хората. Аз не съм добър ръководител – не мога да структурирам, няма нищо генералско в мен и съм твърде либерална. Постъпвам с хората така, както искам те да постъпват с мен. „Яника“ съществува вече 9 години и едва на 10-та година успях да събера екипа, за който мечтаех. Те са млади и креативни специалисти и са точно като мен - има много топлина и много семейство. Не ги давам за нищо на света и колкото и пандемии да има, ще работя навън, ще превеждам на когото трябва, само да го има това пространство.

Отговорността е голяма – в хладилника вкъщи може да се търкаля едно сирене и един кашкавал, ще оцелеем. Но като знаеш, че и други хора зависят от теб, за да бъдат осигурени, отговорността е голяма.

Преди три години ти минаваш през своята лична пандемия, когато чуваш диагнозата рак. Как реагира тогава?

Първо минах през гнева – „защо на мен, толкова лош човек ли съм, какво направих?!“ След това дойде отчаянието. Чувах единствено „рак е равно на смърт“. Защото загубих баща си преди 15 години от рак, беше много тежък момент и за мен ракът беше смъртна присъда.

Не ми е приятно да съм в „хейт настроение“ към българските медици, но те не се постараха по никакъв начин да ми вдъхнат вяра, че и с рак се живее. Нямах грам сила да чувам хората, които ми казваха, че трябва да вярвам, че нагласата е всичко. Изведнъж си изхвърлен от ежедневието, а светът продължава да се движи. Теб те няма, ти си сянка. Беше много страшно – някъде два месеца обикаляхме по болници. Не съм ходила при случайни лекари. Цялото лекарско съсловие, с което съм работила през годините, се беше организирало и нямаше случаен професор, при който да вляза. Само при светила сме ходили и всяко едно светило, когато виждаше скенера на белия ми дроб, назоваваше някакви месеци... Откъде да я вземеш тази надежда?! Дори да е така, не трябва да се казва точно така на пациента.

Започнахме да мислим какво да продадем за лечение извън страната. Отидохме в Щатите, където живее сестрата на съпруга ми. Влязох в тяхната система и, без да искам изобщо да ги издигам в някакъв култ, нямам една дума, която да бъде като забележка. Те просто ме преобърнаха. На първата ми среща с хирурга, който ми помогна да се разделя с рака в белия дроб, му казах: „Докторе, на мен ми е ясно, че умирам, но все пак нека знам колко ми остава“. Той отговори: „Ако си тук, защото мислиш, че умираш, ние трябва да се разделим веднага с теб!“ И така малко по малко успяха да променят коренно настройката ми и успяха да ме накарат да повярвам, че нагласата и вярата лекуват. Че плацебо ефектът е 60 процента от лечението. Беше огромен – 7-сантиметров тумор в белия дроб, и още един, образувал се в гърдата ми. В България смятаха, че едното е разсейка на другото. Но там решиха да изследват в дълбочина и се оказа, че от цялото лошо хубавото е, че двата ми рака нямат нищо общо един с друг. Назначиха два екипа, които се грижеха за двата рака и те си общуваха непрекъснато. Един лист хартия не съм носила – имах електронно досие. В началото ми обясниха, че ще ми казват много термини, които изискват перфектен английски, и ми назначиха преводач. Натискаха пет копчета на един телефон, казваха „Bulgarian“ и аз имах на чист български език превод при всяка една среща, при всяка една манипулация. Това отношение и тази грижа няма как да не ти повдигнат духа и да не ти дадат сила.

Разбра ли защо ти се случи този рак?

Дадох си сметка, че светът продължава да съществува и без мен и от това най ме заболя. Тази човешка егоцентричност, че всичко се върти около нас, в такива моменти се разбива на пух и прах. Ние знаем, че не се върти и четем в книгите, че не сме незаменими, но чак когато ти се случи, ти осъзнаваш, че децата продължават да съществуват и без теб, центърът продължава, всичко продължава да го има, а теб може да те няма утре. Това ме направи малко по-обичаща себе си. Това не означава, че не обичам другите до смърт, но започнах да се грижа повече за себе си.

Запази ли това старание към себе си до днес?

Понякога се увличам – ежедневната грижа, лошотията, която се случва наоколо, амбициите – тези човешки неща те отнасят нанякъде, но успявам да се върна и да притихна. Аз съм много емоционална и започнах да избягвам сивите хора. Не държа на всяка цена да ги оцветя, да им помогна.

Сигурно несъзнателно предаваш тази мъдрост и на децата?

Повечето деца са малки и ние работим по отношение на нагласата най-вече с техните родители. За тях много често глухота е равно на край. Какво бъдеще, какви амбиции, какви мечти за това дете?! Може би
моята лична пандемия ми помогна да мога да помагам на тях да излизат час по-скоро от тази буря на кризата и да вярват в детето си. Както аз трябваше да повярвам на докторите, на ситуацията. Много често нашите семейства остават по двама, защото мъжете абдикират, но аз съм сигурна, че най-бързо се събират тези от тях, които се изправят и казват: „Да, вярвам, че детето ми ще се справи – както и да е, с жестове, без жестове, с имплант, без имплант!“ На мен лекарите в Щатите ме казаха да си представя как дишам нормално и съм добре. Моят доктор ми каза, че дори да се наложи да отстрани цялата половина на белия ми дроб, след това ще се възстановя и всичко ще е наред. И ме запозна със своя пациентка, която е с една половина на белия си дроб и на шестия месец от операцията беше скочила с парашут. Да имаш визия за бъдещето е спасително.

Така, когато до теб седне едно 2-годишно дете и е като бяла книга, а ти трябва да напишеш всичко в нея заедно с родителите, е добре да имаш някаква визия за него. Казвам им да си го представят като голям мъж, който има съпруга и две деца и заедно им идват на гости за Коледа. Когато човек раздуе нещата като балон, няма връщане назад. Наистина вярвам, че можем да работим с мозъка си и така да влияем на останалите. Това, което болестта ми даде, е да вярвам повече. 
Защото когато аз спрях да вярвам, че ще съм жива, се хранех само с вярата на околните.

От март месец ти работиш постоянно и като преводач на националния оперативен щаб за борба с COVID-19. Не ти ли се прииска да се пощадиш? Да си там, сред всички тези лекари и журналисти всеки ден, те излага на висока опасност.

Първите два пъти никой не знаеше какво предстои и в какво се забърква светът. Но след това, когато ангажиментът се оказа по-дългосрочен и ежедневен, и двете ми деца се разсърдиха и плакаха. На мен ми беше трудно да взема решение... Но в София познавам почти всички хора от глухата общност. Хората на възрастта на моите родители са ме отгледали, така да се каже. Да откажа е все едно ти да можеш да направиш нещо за роднините си и да откажеш. Всички ние сме заляти от всякаква информация и сме толкова уплашени, а при тях е по две, защото са затворени. Често ми пишеха мои приятели, които са глухи, че следят новините, че могат да прочетат колко са бройките и какво трябва да направят, но „когато те виждаме теб и другите колеги да ни говорите на нашия език, това ни успокоява.“ Помня колко хубаво ми стана, когато в болницата в Щатите аз чух на чист български език: „Добър ден! Аз съм в Чикаго и днес ще превеждам за Вас...“ Това ми донесе такова спокойствие!

Ти си постоянно сред тези знаещи хора, освен това работиш като консултант във Военна болница. От началото на пандемията си там, където се обсъждат световните научни новини. Като много интиутивен човек усещаш настроенията. Кажи, Таня, има ли надежда?

Да, разбира се, че има надежда. Истински вярвам и въпреки тези петна, които сложихме и на здравеопазването, и на медиците, съм виждала не един и двама, които се справят чудесно. Изтъркано е, но наистина с ред и дисциплина, както и с вярната нагласа нещата ще се подобрят. Няма начин да няма начин. Надявам се след всичко това хората да си вземем поуката, както аз си взех за себе си. Надявам се тази пандемия да ни направи повече хора.


"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване. Ще ви разказваме за тях на страниците на в. "24 часа", както и на двата ни сайта - 24chasa.bg и MILA.BG.

Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на "Филип Морис България" и Eucerin.



ОСТАВИ КОМЕНТАР

*       
*

Почина основателят на ВМА проф. Йовчо Топалов

Военномедицинска академия изказа съболезнования на  близките на проф. Йовчо Топалов – началник на...

Умря най-силното момче в света

Джамбулат Хатохов, който на 3,5-годишна възраст бе вписан в Книгата на рекордите на Гинес като...

България излезе на 3-о място по смъртност на 1 млн. население за 1 ден в света

България влиза в челната тройка по брой починали от коронавирус за един ден, ако те се сметнат на 1...

От 1 апарат дишат 4-ма чрез малко подобрение

За 10 минути и с подръчни средства се правят разклонения от машината Критичен за болниците със...

Защо при КОВИД-19 има емболия

Появи се парадокс - лекарите от първа линия в битката с коронавируса имат много въпроси за реакциите...

Тревожни сигнали, които получаваме от бъбреците

Особен орган са бъбреците. Милиони хора по света страдат от някакъв проблем с тях, без да го...

65 болести надничат от едно име

През 1959 г. американско списание за традиционна китайска медицина (Journal of Traditional Chinese...

Как да постигнем просветление в кухнята

Филм показва, че съзнанието лекува физически недъзи На 18 и 19 април ще се състои световна интернет...

Какво е инфо-вирус?

Инфо-вирусът е като биологичния вирус, но много по-хищен. Докато живият паразит има няколко часа...