11° C, облачно
Съпротивата срещу пребазиране на психиатричните болници от затънтени села в градовете е заради конкуренцията, която ще създаде на центровете за психично здраве и клиниките, казва в интервю за "24 часа" д-р Дроздстой Стоянов - професор по психиатрия и медицинска психология, доктор на медицинските науки, ръководител на Катедрата по психиатрия и медицинска психология в Медицински университет - Пловдив. Психиатърът е академик и заместник-председател на Българската академия на науките и изкуствата. Член е на постоянния комитет по психиатрия на Европейския съюз на медицинските специалисти, почетен член на Американската психиатрична асоциация. Научен сътрудник е в Колаборативния център на колежа “Сейнт Кейтрин”, Университета на Оксфорд, гост-лектор в университетите на Базел, Копенхаген, Виена и Берген. Бивш национален консултант по психиатрия (2018-2019) и член на Експертния съвет по психиатрия при Министерството на здравеопазването от 2019. Член на работната група, изготвила Национална стратегия за психично здраве 2020-2030.
- Проф. Стоянов, изтече периодът за обществено обсъждане на проекта за национална стратегия за психично здраве, но появилите се коментари създават усещане за много разединена колегия и фрагментирани мнения от професионалната общност – възможно ли е липсата на обединени усилия да е една от причините за вакуума в реформирането на системата?
- Това не е “една от основните причини”, а кардиналното обяснение.
Психиатрите с договори със здравната каса са около 400. Приблизително половината членуват в Българската психиатрична асоциация, около една четвърт са обединени в Колегиум частна психиатрия и около 100 специалисти са или независими, или членове в малки сдружения.
- Коя структура да приемем за легитимен говорител на съсловието?
- Честният отговор е, че е трудно да се идентифицира легитимен говорител и да се постигне консенсус, който отразява убежденията и интересите на всички колеги в системата и на пациентските организации. Извън това психичноздравната помощ се осъществява и с участието на специалисти без медицинско образование като клинични психолози и социални работници, които имат собствени проблеми и сдружения, като и техният глас също не е единен. Липсата на консенсусно говорене, на обща визия по проблема води само до задълбочаването му вътре в гилдията и задълбочаване на различията между нея и другите структури.
- Как тези проблеми от кухнята на психичната помощ се катализират от пандемията – имате ли наблюдения какво се случва с психиката на хората, проф. Стоянов?
- В общия план на здравето стратегиите за справяне с пандемията изпратиха в отпуск грижата за сериозни социално значими заболявания като онкологични, сърдечносъдови и други хронични болести. От една страна, е разбираемо даването на преференции на усилията срещу коронавирусната инфекция, но, от друга, доведе до натрупване на проблеми в останалите области. Заедно с хроничното подценяване на кадровото обезпечаване и неравномерното разпределение на средствата за лечение в отделните групи заболявания това доведе до още по-голяма поляризация. Казано
на “езика на леглата”
– винаги ще се намерят
още легла, но няма как
да се намерят специалисти
Това е голямата пробойна в здравеопазването.
Конкретно за ефектите върху психичното здраве – отлагането на консултациите и лечението на хората, които започват да изпитват тревожност на фона на ситуацията или занемаряват лечението на вече съществуващи психични разстройства, води до обостряния на състоянието и до рецидиви. Това ще породи нуждата от по-честото им и по-продължително болнично лечение в бъдеще и по-незадоволителен контрол на усложненията. Отделно от това се появяват феномени на фобия, паника, тревожност, които са в много порочни взаимодействия с обективната коронареалност. Още по-силен е ефектът върху хората, които базисно са тревожни. В резултат на всичко това тепърва ще се проявява тежестта на ефектите от пандемията върху общественото психично здраве.
Тежките, инвалидизиращи хронични усложнения и заболявания ще изискват не само по-голям ресурс за лечение, но ще обременят и социалното обслужване на пациентите в извънболничната система най-малкото в психотерапията. Настъпващите трагични времена винаги оголват у хората базисни и деструктивни инстинкти и поведения. Те задълбочават наличната патология и агресивния потенциал, конфликтите както на индивидуално ниво, така и на групово ниво, което се забелязва много отчетливо и сега.
Конфронтацията, която
наблюдаваме по време на
пандемията, е основно по
линията вяра-недоверие,
но тя е израз на тежко
вътрешноличностно
напрежение
А противопоставянето ще маргинализира други проблеми в системата на здравеопазването, които не само няма да бъдат решени с аварийно фрагментираните политики в момента, но и в близко бъдеще ще се задълбочат.
- Какво в предложената стратегия може да убеди обществото, че тя изпреварва поне с няколко стъпки очакваното задълбочаване на проблемите с психичното здраве?
- От птичи поглед най-мащабната промяна е преструктурирането и оптимизиране на обслужването на психичното здраве и реорганизирането на осъществяването му по-близо до пациентите и по-близо до болници и центрове за медицински грижи от общ характер. Друга значима промяна, която се залага в стратегията, е
преразпределението на
разпокъсаните в момента
роли на отделните
психиатрични структури
и задаване на ясен маршрут
на пътя на пациента
през една интегрирана система както на услуги, така и на информация. Идеята е да се осигури приемственост и последователност на работата с психиатричните пациенти и семействата им.
- Звучи прекрасно, защо би породило резерви в гилдията?
- Дяволът е в детайла. Например пребазирането в градовете на психиатрични служби, които в момента са разположени в селски райони, става пряка непосредствена конкуренция за „монополизираната“ форма на психиатрична услуга в общността, сведена до центрове за психиатрично здраве и психиатрични клиники. Работещите там ще се сдобиват с конкуренция, а психиатричният пациент ще има избор. Така ще се избегне видимото сега
ешелониране към
психиатричните болници
на “по-трудни” пациенти
и по този начин обричането
им на условия, които
ги инвалидизират.
Естествено, че условно наречените диспансери са застрашени от преместването на психиатричните болници в градовете. Диспансерът в сегашната фактическа форма на обслужване може да се оприличи на междинно временно звено, при това бързооборотно, което ешелонира психиатричните пациенти, които се нуждаят от по-продължително лечение, за да не им „тежат“. Пребазирането на болници в същото населено място ще разбие този модел и вероятно на работещите в диспансерите това не се харесва, защото, за да ги избере пациентът, трябва да предлагат по-добра, конкурентна услуга. Предвидената в стратегията реорганизация на тези служби ще сложи край на порочния модел, в който диспансерите се израждат през 90-те години и се „освобождават“ от ангажимента си да проследяват активно веднъж поетите от тях пациенти. Ясното дефиниране на ролите и отговорностите, което се залага в проекта, ще сложи ред и ще гарантира по-добра грижа за пациентите.
- Кои са предизвикателствата пред отговорния психиатър днес според вас?
- Най-голямото предизвикателство е регистрирането и ранните интервенции при продроми на тежка психиатрична болест. Те се изразяват понякога чрез липса на концентрация, хранителни разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, зависимости и др. Манифестират се например с
влошаване на успеха
в училище, прояви
на агресия, хиперактивност,
нарушения на вниманието,
които може да са ранни
предиктори на психоза
Един от акцентите на стратегията и най-голямото предизвикателство е именно ранната интервенция при рискови популации – още в училищна възраст, когато поведението подсказва бъдещо психично разстройство. Познати са добри практики със скринингови програми като начин да се приложи възможно най-ранна интервенция, правилно водене на случая, когато болестта още не се е разгърнала, и поддържащо лечение с цел избягване на тежки епизоди и рецидиви. Това е начинът да се избегне психо-социалното инвалидизиране на един човек с шизофрения например.
- Как изглежда в живота това, което описвате?
- Например 18-годишен ученик с разстройство на вниманието, който има нарушения с импулсите и/или проблеми с агресията, година по-късно прави шизофренна психоза. Най-чувствителните етапи за подобряване на прогнозата и за много внимателно прецизирана фармакологична интервенция са още във времето на началните прояви, на ранните симптоми за натрапливо поведение. На следващ етап на боледуване е важно да бъде приложен такъв алгоритъм, че веднага след изписване от болница пациентът да бъде поет от обгрижващо проследяване – адекватно и продължително, за да не се стигне до втори, трети и изобщо пореден епизод, които вече ще бъдат фатални за контрола на състоянието, той няма да може да работи, да има семейство, приятели, ще се изолира, ще започне да се занемарява, ще загуби самостоятелност. Ще стигне до така наречената
психиатрична инвалидност,
а тя не е неизбежна,
може да бъде предотвратена. Сега моментът се пропуска, защото първият епизод попада в университетските клиники или центровете за психично здраве, където, ако болестта сама реши да се развие благоприятно, пациентът се изписва, попада в някакъв амбулаторен кабинет, в който я ходи, я не ходи, изпуснат е от системата и прави втори епизод още в рамките на година. Следва трети, четвърти… А ако на първото ниво болестта реши да не се повлиява, клиниките се погрижват още на втората седмица да го изпратят в психиатрична болница.
Новата концепция предвижда единен протокол за работа с пациентите от самото начало и им спестява футболизирането между различните психиатрични структури или различни услуги, има кой да носи отговорност за проследяването на състоянието на човека.
Стратегията предвижда също и актуализиране на нормативната база, разграничаване на отговорностите, преструктуриране и пребазиране на болниците, осигуряване на приемственост в грижите за пациентите, обучение на изпълнителите на психиатрични услуги, финансови разчети за отделните етапи.
Коментари