Доц. Левтеров: Казахме на един старшина, че е излекуван, и ракът му изчезна

Доц. д-р Стефан Левтеров е анестезиолог-реаниматор във ВМА. Роден е на 18 януари 1940 г. в София. Завършва медицина през 1966 г. От 1972 г. има специалност “Анестезиология и реаниматология” и е назначен за началник на отделение във Военна болница-Сливен. През 1978 г. защитава кандидатски труд “Травматичен шок и остра лъчева болест”. От 1975 г. постъпва във ВМИ с конкурс за асистент. От 1984 г., когато става началник на Септично отделение, досега работи във ВМА. Автор е на над 140 публикации за шока при лъчева болест, септичния шок при травма, спешната помощ и др. Организира екипа за докарване на 3-ма тежко ранени войници от контингента ни в Камбоджа и извършва уникална транспортна реанимация.

Министър Кирил Ананиев връчи на доц. Левтеров най-високото отличие - “Златен почетен знак на Министерството на здравеопазването – I степен”, и му честити неговата 80-годишнина.

- Доц. Левтеров, какво си мислехте, когато дни министърът ви връчи златния почетен знак на здравното министерство – I степен и ви нарече гордост за българската медицина?

- Мислех си, че 80 години и от тях почти 55 като лекар във ВМА не са малко, но не са и чак толкова много. Мислех си: кога мина това време?! Не съм усетил, чувствам се почти пълноценен във всяко отношение и имам много планове. Човек съм на действието и на движението. И да спра да работя като анестезиолог, няма да лежа. Ще помагам в различна дейност, имам и място, на което да се занимавам с друг вид работа.

Не мога да повярвам, че съм на 80 г. Отбелязването на този юбилей има смисъл най-вече затова, че като анестезиолог-реаниматор съм историята на специалността в България. Мислех си и че благодарение на труда на анестезиолозите и на катедрата тази специалност се развива.

- Тя е с две лица. Кое е по-трудно за лекаря – когато действа на пожар, или когато е ангел пазител на живота на човека под упойка?

- И в анестезиологичната, и в реанимационната дейност има “пожарникарски” функции – да се действа светкавично, да се преценява и да се помага с всички средства. В същото време и с много любов към пациентите, самоотвержено и с готовност за продължително физическо натоварване. Обикновено хирурзите се сменят, но анестезиологът остава в операционната. В реанимацията пък пациентите се нуждаят от 24-часови изключителни грижи, защото жизнени функции, поети от апарати, трябва да се контролират. Понякога борбата за живота трае месеци.

- За хора със спряло сърце се разказват истории за пътя обратно към живота. Ваши пациенти какво си спомнят за тунела към него?

- Имам такива случаи на мои пациенти, които са били със спиране на сърдечната дейност, а оттам - и на дишането. При възстановяване на жизнените показатели те разказват, че са били в тунел и са се върнали. Разказват също, че са се връщали към предишен свой живот - преживени неща, които не са им се случвали в сегашния: живял съм в Древен Рим, бил съм арабин... Човек е тяло и душа, а душата не си отива просто така. Смятам, че има прераждане.

- Вие как и за какво бихте искали да се преродите?

- За същото, което е животът ми сега. За нищо не съжалявам, щастлив съм от пътя, който съм извървял и в професията, и в личния живот. Бих повторил същия живот, въпреки че като всеки и аз съм имал трудности.

- Кое е най-приятното преживяване в професията ви?

- Най-вълнуващо е да видиш благодарност в очите на пациенти и техни близки. Като по-млад лекар спасихме млад войник, притиснат между два камиона. Беше с много тежки травми и разкъсан черен дроб. Няма да забравя как неговата баба ми целуна ръка. За благодарност носеше бурканче с мед. Най-сладкият мед в живота ми!

- Какво си спомняте ярко от реанимацията във въздуха на сините каски през 1993 г. от Камбоджа?

- Тогава български батальон бе изпратен да подпомогне изборите в Камбоджа. Условията там са трудни за хора, които не са свикнали на 50 градуса жега. Лагерът бе нападнат от червените кхмери, 2-ма убити, 3-ма тежко ранени и закарани в Кралската болница в Банкок.

Реши се войниците да се върнат в България. Беше ми възложено да замина с неврохирурга проф. Александър Петков и коремния хирург д-р Петър Казанджиев. Като реаниматор трябваше да преценя как ранените да издържат полет от 12 000 км на височина 10-12  000 м. Отидохме със самолет Ту-134 на БГА “Балкан”, прегледахме ранените. Наложи се да променим малко лечението. С антибиотиците в Камбоджа бяха на ниво пеницилин и стрептомицин, а за нас те вече бяха неефективни, защото бяха използвани дълго и се очакваше резистентност. Подготвихме пациентите, преоборудвахме в реанимационен пункт задната част на самолета и кацнахме в София без влошаване на пациентите.

- Кое е най-рисковано при реанимация във въздуха?

- Летяхме на голяма височина, това създава много трудности за апаратното поддържане на живота на интубирани пациенти. Една от трудностите беше, че при налягането на голяма височина системите не текат нормално, но това го знаехме и се бяхме подготвили с план за действие. Беше напрегнато, обаче не се стигна до критични ситуации.

После ранените бяха оперирани, лежаха в реанимация, възстановиха се и на крака си отидоха при семействата.

- Как съхранихте хъс за работа в специалност, така изтощаваща и отговорна?

- Всеки етап от професионалното развитие има увлекателни страни. В началото се учех, исках бързо да навляза, да съм в крачка с новото. После аз учех и исках да предам на младите колеги опит. Сега давам консултации, работя с пълно натоварване, защото съм в добър тонус.

- Какъв график следва денят ви?

- Идвам в болницата в 6,30-7 часа, към 7,30 започваме визитация с началника на катедрата проф. Николай Петров. След това влизам в операционната. И така – до 14 часа. Когато съм дежурен - до 20 часа. Случва се да съм на разположение за 5 операционни поред. При дежурство свършваш в една и поемаш в следващата, в трета, четвърта, пета. А понякога – и в спешна. Така се работи и моето условие бе да не се ползвам от никакви преференции.

- Всяка упойка е изпитание за анестезиолога - колко хора сте приспали и събудили през кариерата си?

- Не съм броил, но може да се пресметне: средно по 4 операции на ден, 5 дни седмично, 12 месеца в годината. И така – 50 години.

Това ще е числото, защото съм отсъствал от работа само два пъти. Веднъж, когато се заразих в операционната от хепатит, защото през 70-те г. нямахме апаратура и системите пръскаха кръв, а по-късно – поради тежка пневмония.

- При тези хиляди пациенти случвало ли се е някой да се събуди по време на операцията и да не може да каже, че чува или го боли?

- Има такива случаи, макар и рядко. Нормалното е при тежки операции пациентът да не може да контактува, защото е с тръба в устата и на апаратно дишане. Но има други критерии, по които да разберем дали е буден. Ориентир са стойностите на сърдечната дейност, движенията на ръцете. Той може да почувства болка, ако анестезията още не се е задълбочила. А и реакцията към медикаментите е индивидуална. Един заспива на 7 по 10-балната система, друг – на 10.

- Заразихте ли някой в семейството си с интерес към медицината?

- Всички са заразени. Преди мен е баща ми – ветеринар. Съпругата ми е доцент епидемиолог, и се е занимавала с предотвратяване на опасни болести като холерата. Дъщеря ми e доцент микробиолог, и тя, и зет ми, който е главен асистент, работят в Центъра по заразни болести и са доктори на науката. На 23 януари е пробацията на внука ми, който ще става хирург и от студент работи като доброволец във ВМА. Съжалявам, че не стана анестезиолог, но човек трябва да следва сърцето си.

- Вие как си избрахте специалността?

- Малко случайно, но аз като се хвана с нещо, го правя, както трябва. А и още в първите години ме увлече. Имам тефтер, в който всеки ден си записвам задачи и срокове за изпълнение. Целта е всичко набелязано да е задраскано, защото е свършено.

- Имате ли вечни въпроси, за които нямате отговор?

- Нямам решения за микро- и макросвета. И двете са безкрайни. Човекът е много сложно творение и за доста процеси медицината още няма отговор. А понякога нещо, смятано за аксиома, се преформулира и става съвсем различно даже в рамките на един живот. Но човекът е търсеща натура и няма сила, която да спре любопитството му към неговата същност и към природата, която е едно чудо.

- Срещали ли сте чудеса в операционната?

- О, да. Най-пълно отговаря на това случай, когато бях асистент. Проф. Атанасов ме извика: Левтеров, помниш ли старшината, дето го оперирах – отворихме го и го затворихме, защото коремът му беше пълен с рак? Помнех го. Мислехме, че до няколко месеца ще загине, но не можехме да му го кажем - лекарска етика. Вместо това му съобщихме, че вече всичко е наред, опериран е, излекуван е. След година и половина човекът идва на крака и му няма нищо. Професорът мислеше, че не може да е жив при това, което се беше видяло на операцията, и го отвори отново. Нищо му нямаше! Това е чудо. Но го видях с очите си.

Как се беше развил обратно този хистологично доказан карцином, науката все още не може да отговори.

- Вие как си го обяснявате?

- С природата, с това, че тя е снабдила живота със защитни сили. Но природа също така е и психиката. В организма постоянно има ракови клетки и имунните ги убиват. Ако по някаква причина защитните сили намалеят, се стига до надмощие на раковите и бързото им разрастване. Когато на човека му кажеш, че нищо му няма, и той е убеден и спокоен, че нищо му няма, че е излекуван – ето какво се случва.

- Какво ще посъветвате младите лекари?

- Да се трудят – неуморно и безкористно, всичко друго идва само. Заплащането е важно, но не е номер едно. Бих им пожелал да обичат страната и професията си и да изпитат удовлетворението да работят поне толкова, колкото съм работил аз.

Какво разказват колегите за доц. Левтеров

Доц. Стефан Левтеров (вдясно) вади от джоба на операционния си екип листчето със задачи, което не му дава спокойствие, докато не ги изпълни и зачертае. Този дисциплиниращ навик е попил от учителя си и проф. Николай Петров (в средата). Проф. Георги Байчев каза, че анестезиологът доайен има рядкото качество да вдъхва доверие както на колегите си, така и на болните.

 Чл.-кор. д-р Николай Петров, шеф на Катедра “Анестезиология и интензивно лечение”:

От много лекари съм учил занаята, но най-пряк и пълноценен контакт с учител съм имал с доц. Левтеров. Изключително благодарен съм му. Той обучава не само професионално, а и като поведение, морал, ценности, човешки норми. Ако нещо съм постигнал като дисциплина и отговорност, като подреденост, дължа го на него. Включително навика постоянно да съм с листче със задачи – ето, и в момента имам списък в джоба. (Вади листче с размер на карта за игра, на което със ситен почерк в колона са подредени ангажименти.) Шансът на човека да се изгради като личност е, първо, да има родители, от които да научи правилните неща в живота, и след това - да има учител като доц. Левтеров, от когото да попие добрите практики в професията. Това са 50% от предпоставките за успех. Има ли човек този късмет, само от него зависи как го използва.

И сега говоря на учителя си на вие, за мен той си остава шефът. Имаме спорове само по една тема. Замисля се дали да не прекрати работа, а аз му казвам първо да изпълни моята представа за “пенсиониране”. Човек е остарял, когато му дойде акълът и си загуби ведростта, а ако му минават щуротии и весели неща през главата – значи е млад. Доц. Левтеров е много енергичен, в него има живот, дух, той е нашият талисман и нашият корен – връзката със земята.

Пожелавам му да е здрав и да сме още много години рамо до рамо. Не бива да става това, което в повечето болници е практика: всички говорят за приемственост до заемане на началническо място. Тогава новият шеф първо изгонва стария, който си тръгва обиден.

Доц. Левтеров не е формално присъствие, а един от основните играчи. Доказателство е, че в професията няма млади и стари, а можещи и неможещи. Той работи не само в операционната, а дава дежурства, консултации, пътува и превозва в условия на интензивно наблюдение тежко болни. Заменяем е с всеки от колегите, включвам и себе си. Разликата е само в годините опит.

Човек със смачкан дух, без тонус и желание за работа не ми е по-полезен от доайена доц. Левтеров. Предлагал съм да го разтоварим, той отказва. Работи наравно с всички и даже като си свърши операциите, идва и пита дали има нужда някъде да помогне.

Проф. д-р Георги Байчев, специалист по хирургия и онкология:

Описвам доц. Левтеров с две думи: доверие и страст. 

Той вдъхва доверие, спокойствие и увереност не само на пациента, а и на колегите. Рядко етичен е. Предвид неговата 80-годишнина, уверявам ви, че биологичната му възраст е много по-малка. Работя много със студенти в кръжока по хирургия и им давам за пример доц. Левтеров. На много младежи им липсва тръпката за живот и професионалният му хъс. Той се интересува от новите неща. Широко скроен е, с богата обща култура. Говори със страст за работата, за книги, за филми, за фотография, за пътешествия. Удоволствие е да работя и да общувам с доц. Левтеров. Желая му здраве и да работим още много години заедно. За мен е чест!