Д-р Найденов: Имаме залежи от лекарско его колкото Камбоджа

Не ме привлича “на баницата мекото” – и в операционната, и в живота, казва неврохирургът от болница "Св. Иван Рилски"

Роден е в Силистра през 1977 г.  Завършил е медицина в София. Защитава специалност през 2010 г. в “Св. Иван Рилски”, където работи и до сега. Интересите му са в оперативните иновации, невроонкологията, генетиката, имунологията. Председател е на фондация “Остани”, която помага лечението на мозъчни тумори с нови технологии. Заради същата кауза участва в "Сървайвър" в Камбоджа през 2014 г. Целта е наградата от 100 000 лв. да бъде спечелена и дарена за център за лечение на тумори на мозъка или поне да се привлече вниманието на институциите за нуждата от това.

Коварното на глиобластома е неговата агресивност и склонност да се шири неудържимо в мозъка. Болните, лекувани рутинно, изкарва около 1 г. Туморът няма граница, затова е невъзможно да се отстрани цялостно. Дори и остатъчните клетки да бъдат потиснати с лъче- и химиотерапия, бързо се развива рецидив. При новите подходи преживяемостта може да се увеличи с пъти. Първи се заема хирургът. След него - имунолозите. Взема се кръв и се отделят здрави, боеспособни имунни клетки. Целта е те да се "нахъсат" да се борят с тумора. Това става с използване на злокачествена тъкан. Лабораторно тези клетки се препрограмират да “виждат” раковите и да ги убиват. Така подготвени, се връщат в тялото. Размножавайки се, увеличават потенциала на организма да се бори.

За д-р Найденов отново се заговори, след като изряза тумор, почти колкото мозъка на пациента му Божидар. Оперираният е инвалид от дете, но до операцията винаги е работил и се е грижел за семейството си. Той стана известен с прозвището Железния човек. Дадено му е от неговия син заради несломимия му дух. И в момента Железния човек се бори въпреки успешната операция. Рехабилитацията е безплатна само първата седмица. А Божидар се нуждае от още и семейството не може да плаща.

Сметката за дарения на Железния човек за рехабилитация е в ОББ: Божидар Етрополски
BG16UBBS84484010501413
BIC/ SWIFT: UBBSBGSF

- Д-р Найденов, как е Железния човек, на когото изрязахте тумор цяло кило?

- Божидар е при близките си в Самоков. Качил е сам 4 етажа. Възстановяването му засега е успешно. 

- Гигантските тумори са изпитание за хирурга, но като доброкачествени не са ли по-малкото зло?

- Доброкачествено и злокачествено са относителни за централната нервна система. Първично доброкачествени тумори, при които няма висок потенциал за нарастване и обхващане на съседни тъкани, може да се държат като злокачествени само заради разположението си. В тази група са невъзможните за отстраняване, без да се предизвика тежък неврологичен дефицит. Такъв тумор може да стане злокачествен.

- Глиобластомът е най-агресивният тумор на мозъка и няма напредък при лечението му. Но ваши пациенти след операция и имунотерапия живеят с години. Това ли е пътят?

- В медицината всеки пациент е важен, но е важно и да се следи тенденцията при лечението на болестта. За 20-30 г. преживяемостта на тези болни не е променена въпреки усъвършенстваната радиотерапия и въвеждането на химиотерапия. Процесът буксува - като кола, на която се вдигат оборотите, а тя стои на място. Логично е да се мисли, че концепцията е сбъркана. Ако “колата” някак бъде накарана да отскочи – в случая с няколко години добавен живот, си заслужава да се тръгне в тази посока. Да, няколко българи успешно бяха лекувани по този метод, но работата ми като хирург е част от процеса – да отстраня максимално тумора. При новия подход следва имунотерапия в чужбина. Този метод е много перспективен, но твърде скъп дори за богати страни. В държави като Германия част от осигурителните каси  го плащат. Медицината е направила крачка напред, но финансовите съображения и регулациите правят тази терапия все още труднодостъпна. При липса на пари от фонд не всеки може да си я позволи.
За науката стъпката е голяма – продължителността на живота се удължава в пъти.

- Вие как лекувате глиобластом в момента?

- Ангажирам всичко от неврохирургична гледна точка, което се прилага по света. След отстраняване на тумора се заемат онколозите, евентуално на имунолозите.

- Какво ви мотивира да работите срещу болести с лоша прогноза?

- Води те желанието да помогнеш плюс предизвикателството да търсиш начин да развиеш това, което буксува. Истинските пробиви в медицината ще са в коварните заболявания. Не ме е привличало “на баницата мекото”, никога! В неврохирургията има диагнози, при които операцията решава проблема на момента - например дегенеративните болести на гръбнака, дисковите хернии. Аз имам опит и като пациент с такава болест и знам каква благодарност изпитва човек, когато го оперираш и го изведеш от ада на болката. Ефектът е невероятен и бърз. Радвам се, че помагам на хора, но тук няма научно предизвикателство.

- Защо?

- Няма нещо, което може да подобри ефекта, той просто е добър. Интересни са буксуващите области.

- А какво ви кара да търсите трудностите извън професията?

- Предизвикателството дава чувство на живот. Подминаването на проблем или неговото скриване ми създава дискомфорт и не мога да си мълча. Въпреки че, когато посочиш този проблем с пръст – казват хората, проблемът може да те удари през ръцете. Не мисля, че пръстът ми е по-важен от проблема.

- Кои лекарски проблеми не можете да подминете?

- Всички ги виждат, въпреки демагогията, с която са облечени. С риск да звучи банално, ще използвам сравнение от нашата професия, защото е най-адекватно: системата на българското здравеопазване е болна.

- Като сте започнали, дайте докрай.

- Комплексната диагноза е, че тя страда от недохранване и освен това има паразити в червата, както и ментален проблем.

- Защо не го кажете буквално?

- Не стигат парите за профилактика и лечение, допуска пренасочване на средства към недостатъчно ефективни дейности, а системата живее в паралелен свят и не ги вижда, или се прави, че не ги вижда.

- Каква терапия предлагате?

- Лечението трябва да е комплексно и по всички направления. Не си представям, че може да стане само с намиране на ментално адекватен елемент, но е съществено. Едва ли той ще успее да излекува системата при липса на достатъчно финансиране. Освен това в лечението трябва да сме ангажирани всички.

- В своята специалност каква цел преследвате?

- Искам да ставам все по-добър в неврохирургията. Също да съм по-добър човек, защото понякога в професионалното израстване се губи човешкото. Вечер, преди да заспя, се моля за тези неща. Не в черква, а в това, което е в нас – невидимо, но осезаемо звено в живота ни.

- Кога усещате най-ясно намесата на това невидимо?

- Когато правим операция едно към едно като техника и виждаме, че резултатите не са едни и същи при различните пациенти. В медицината аритметиката е по-сложна от 2 плюс 2 равно на 4. Понякога даваш максимума от себе си, а се получават неща, които не можеш да предвидиш или обясниш. Те са извън нас, а май и извън пациента. Не можем да пипнем и покажем това невидимо, но всички сме потопени в него. Затова се моля то да работи в наша полза и в интерес на болните. Развитието в хирургията е в първите няколко години, техниките се учат лесно, после висшият пилотаж е да знаеш кога да ги прилагаш.

- Вероятно преувеличавате колко лесна е неврохирургията – иначе защо само вие поехте риска за мъжа с гигантския тумор?

- Операцията на Божидар – честно! – не е кой знае какво техническо умение. Голямото изкуство е да знаеш кога да го приложиш и кога - не. Аз се моля да изграждам усета все по-добре.

- Имате предвид дали ще има добър край?

- От една страна, е трудно да предоставиш помощ, която не се иска. Например близките настояват, но човекът няма желание да се лекува. В такива случаи се опитвам да говоря с него и да разбера, да усетя защо не иска да опитаме да се преборим и дали няма аргумент, който да пречупи съпротивата му. Не тръгвам напред, ако не е пожелал. От друга страна, има още нещо и то изисква смелост, която имам – при тежки случаи да не отказвам поисканата ми помощ само защото резултатът не е гарантиран. Съмнението на лекаря в такива ситуации е пагубно. Тръгвам с нагласата, че ще успеем. За щастие, в повечето случаи е така.

- Питам ви от името на всички, които си казват: дали докторът ще ме лекува със 100% усилия, ако не съм му симпатичен?

- Не ми е стоял такъв въпрос никога. 

- Какво научихте за неврохирургията, когато бяхте пациент?

- Чувствах се ужасно заради болката – толкова силна, че нищо нямаше значение. Нито обстановката в болничната стая, нито отношението на персонала. Болката е доминанта и променя времето и пространството. Нямам спомен за нищо освен за болката, животът просто спря. Върна се чак след операцията. Но чувствайки се в рая, отново нищо в болницата не ме впечатляваше съществено. Може чаршафът да е бил скъсан, може някой лекар да е бил безцеремонен, нямам спомен. Но ми остана чувство, че е много хубаво да върнеш нормалния живот на страдащия.

- На кои лекари не искате да приличате?

- Нагледах се на паднали авторитети, на лекари с твърде силно его. И със странна конструкция на имената – с доктор и множество титли вместо малко име, които и така се представят: аз съм професор еди-кой си. Не се впечатлявам от такива хора. Не си представям, че някъде освен на медицинска документация ще сложа пред името си д-р. Лекарят, който стои на пиедестал в представите ми, е учителят ми по вътрешни болести в трети курс проф. Христо Маринов. На първата си лекция каза: Скъпи колеги, запомнете от мен едно: Не служете на авторитети, търсете мнения, събирайте факти и на тяхната основа си изработвайте ваши.  Медицината се движи от необременените специалисти, чийто ум не е вкаран в релсите на рутината. Те виждат възможности там, където навикът не поглежда.

- Как го примирявате с Хипократовото почитай учителя си?

- Не го тълкувайте като пренебрежение към постиженията. По-скоро е застраховка срещу сляпото придържане към “правила” само защото са казани от еди-кой си. Прогресът в медицината се дължи на профилактичното съмнение в изказаното мнение, в търсене на отговор защо има различни становища и дали е възможно ново решение.

- Нямате ли кумир в професията, на когото искате да приличате?

- В Белгия, в болницата в Льовен ме посрещна много усмихнат човек с престилка: Добър ден, аз съм Стефан. Смятах, че ще ме води при проф. Ван Гол, с когото имах среща. Стефан се оказа професорът. Общуваше така и с колегите, и с подчинените, и с пациентите. Не видях пред кабинета му хора с потиснат и смирен вид като пред чистилище, както е у нас. Бих искал да следвам примера на Стефан.

Всичко друго е болезнено его. Да беше конвертируема стока, България може да изнася его в барели – малка страна с неизчерпаеми залежи от его. Особено лекарско. Подобно нещо виждал само в Камбоджа. Явно колкото е по-ниска общата квалификация, толкова повече хората обожествяват титлите. Тапията от всеки курс е повод за безгранична гордост и самочувствие, поставя се на вратата като гаранция за качество и пациентите се трупат. Всъщност, ако хората получават лечебен ефект, той се дължи повече на вярата им в “авторитета”.

- Вашето его какво го правите?

- Контролът е много труден, но мисията е възможна. Минимализмът определено ми помага. Прозрях го в Камбоджа.

- Впечатленията ви оттам не са като от специализация в Белгия. Какво ви привлече в “Сървайвър”?

- Включих се заради вярата, че ще помогна за кауза. Целта беше постигната благодарение на популярността на формата. Министерството ни обърна внимание и получихме 300 000 лв. за лабораторията по имунология в болницата. До последно не знаех в какво точно влизам, не бях гледал ни един епизод. Знаех само, че е предаване за герои. Вписваше се в идеята ми, че ще популяризирам кауза в предаване за герои. Не очаквах изпитанията, които последваха. Това бе оцеляване на границата на възможностите. Там открих много неща за мен самия. Открих и минимализма, за което съм благодарен. Щастието може да бъде и една топла супа или нещо друго малко и банално, на което не обръщаме внимание, когато го имаме. Но стойността му расте повече от злато в други условия и особено ако трябва да оцеляваш.

- Какво има на границата между живота и смъртта?

- Вероятно е нещо извън нас. Усещаме го като интуиция и когато можем, го направляваме, за да изместим границата към живота. Но съм убеден, че това Нещо може да се усети. И не е лекарят, а евентуално нещото в лекаря.
Медицината не е абсолютна, такава е само глупостта. Но отговорността предполага, ако прецениш един метод за подходящ за конкретен пациент, да поемеш случая и да го доведеш лично докрай.

- Така ли е в живота?

- В нашата клиника – да. Понякога имаме различни мнения по медицинските аспекти, но решението и отговорността са на лекаря.

- Когато не работите, накъде ви води усетът?

- И извън болницата невинаги си изключил от работата си. Но когато имам време, обичам да спортувам. Обичам природата и местата, в които минимализмът е в изобилие - няма много цивилизация и можеш се фокусираш върху някое малко растение например.

- С този отговор звучите като философ, не като лекар. Защо избрахте медицината?

- Всичко започна с търсене на смисъла на съществуването.

- С това се занимава и философията.

(През смях) Не знаех как стоят нещата, затова в момента съм “дървен философ”. Но - сериозно - беше ми интересна биологията, как всички клетки си взаимодействат, какво е това невидимо свързващо нещо, което ги обединява и развива живота на материята в хармония с духа. Мислех, че ако знам как функционират клетките, ще науча и как е построен животът. Логичният избор е медицината и по-точно ендокринологията, мислех си, че те ще ми дадат отговор за смисъла. Но се намеси съдбата – влязох като пациент в неврохирургията и попаднах в златните ръце на д-р Николай Обрешков от Варна, който от ада ме преведе до рая. И си казах: нищо не ти пречи да си търсиш смисъла на живота, но колко прекрасно ще е да можеш да правиш това вълшебство със скалпел. Започнах да се интересувам от неврохирургия. Установих, че е умение, която се учи лесно – въпрос е на постоянство, на упорство, на четене, а после е просто техника, която се повтаря. И се видя, че неврохирургията не дава отговор за смисъла. Отварям главата, виждам мозъка – един вид хардуера, но не виждам свързващия елемент. Щом не е “хардуерно”, ще е “софтуерно”, казвах си. Така се породи интересът ми към психологията.
Малко късно е и го удържам на любителско ниво, което ми спестява професионалното разочарование от прозаичността на тази специалност. Но вероятно тя стои на границата на живота и смъртта като ракурс на осмисляне на съществуването. Всички философи - без да го искат, са любители психолози.