Прочутият гимнастик влиза в риалити шоуто “Фермата” със специален статут

Йордан Йовчев е най-успешният български гимнастик. Роден на 24 февруари 1973 г. в Пловдив. Той е единственият гимнастик при мъжете в света, който е участвал на 6 олимпиади. В кариерата си има четири олимпийски медала (1 сребрърен и 3 бронзови). Има 4 златни, 5 сребърни и 4 бронзови медала от световни първенства, както и 1 златен, 6 сребърни и 2 бронзови от европейски. Спортист №1 на България за 2001 и 2003 година. Най-добър спортист на Балканите за 2003 г.

- Защо влизате във “Фермата”, г-н Йовчев?

- Искам да видя различните гледни точки, защото съм бил и от едната страна - на българин, живеещ в България, и от другата - на човек, живеещ или временно пребиваващ в чужбина. Интересни са ми историите на другите хора, а и чисто образователно винаги има какво да науча за този период от време, в който влизам. А и статутът, с който влизам в риалити шоуто на Би Ти Ви, е по-специален. При всички положения ще бъде положително. Запознанството ми с нови хора и нови характери също е от значение. Опитвам се да вникна в премеждията на хората, които са останали в България - да отстояват позиции, искат да живеят в родината си, да живеят по-добре, да отстояват правата си. Интересни са и подбудите на хората, потърсили развитие извън България, защото те милеят за родината, искат да се върнат тук.

- Вие сте индивидуален спортист. Това пречи или помага в такъв риалити формат?

- В отбора винаги ще има някой, който е много силен индивидуалист. И това може да укрепне и да стане много силен отбор. Гимнастиката е строго индивидуален спорт, защото може да си на отделен уред, но винаги съм се старал, когато върша нещо за дадена кауза, за отбора. Това винаги е силно мотивиращо за мен.

- Такъв тип риалити формат помага или пречи на спорта?

- Да, ако си настроиш психиката, че ще вземеш най-доброто от това, защото не бива да забравяме, че това е една игра. Тогава няма как да не ти помогне. Защото може да научиш много, да изпробваш себе си в затворена общност, защото стигат до черти от характера, до които никога не си имал възможност да се докоснеш. Може да бъдеш изненадан от самия себе си какви неща можеш да издържаш. По-скоро бих казал, че ако се настроиш така, че да не забравяш, че е само игра, дори и да си изнервен, преодоляваш тези неща за себе си, надграждаш и смятам, че можеш да извлечеш положителното от участието си.

- В личен план разделяте времето си между САЩ и България. Как смогвате?

- Не ми е трудно, защото разполагам с времето си, а и когато имаш някаква идея какво трябва да правиш и как се случва, то просто е подредено.

- Синът ви е тенисист. Вие ли го запалихте по спорта и защо не по гимнастиката?

- Аз. Не е гимнастик, защото не е взел точно моя ген -

аз съм 160 см, той

вече е 187 см.

Би било много трудно или смешно аз да храня надежди, че той може да стане гимнастик. Така или иначе, той си избра да се занимава с тенис, харесва му, аз само мога да му помагам, когато има трудни моменти (никой не обича загубите, но и от тях може да извлечеш нещо поучително). Старая се да го поддържам да не загубва мотивация. В спорта трябва да се сражаваш, да имаш боен дух и да знаеш, че винаги има човек, който държи на теб, когато печелиш и губиш. Градивната критика помага. Аз се опитвам да помагам в тази посока, да знае, че в спорта има загуби и победи, но победите трябва да ги изработиш - да се трудиш, да е мъка, да е зор и чак накрая ще имаш шанс да се усмихнеш.

- Докъде стигна той в листата вече?

- Знаете, че в тениса е много интересно, защото е въпрос на много участия на състезания. Така че мога да кажа, че е на средно ниво. В момента се състезава до 18 г., съвсем скоро приключи държавният отборен шампионат в Сливен, на който отборно взеха второ място. Добре се справя момчето, всичко е наред засега.

- Учредихте първия клуб по стрийт фитнес. Кое е по-забавно - спортната гимнастика или стрийт фитнесът?

- Както са много сходни двете, така са и много различни. Хубавото е, че винаги го има спортния дух. Това са деца, които много искат да се състезават, да научат и да успеят чрез спорт. Самата дисциплина стрийт фитнес е мултифункционална спортна площадка, на която те имат 2 минути чисто като технически параметри да дадат най-доброто от себе си. А гимнастиката е изключително травматичен и сложен спорт. Само да вметна, че мъжката гимнастика е с 6 уреда, а женската - с 4. Просто трябва да отдадеш себе си на спорта за много дълго време и вече почти няма деца, които да имат толкова много време. Влиза се на 6-годишна възраст и реалните резултати след къртовски труд идват след около 10 години. Като цяло помагаме на децата, те искат да са много активни, ние същевременно даже не смогваме със състезанията, които правим. Тази година до момента правим над 15 състезания - всеки уикенд из цяла България. Виждаме, че децата искат да се занимават, да бъдат видени, така че ние се опитваме да жонглираме и спортната гимнастика и стрийт фитнесът да вървят. Сега с гордост мога да кажа, че ще правим световна купа на 15 септември в София, което само по себе си е някакъв критерий, че се движим правилно.

- Казахте, че спортната гимнастика е много травматичен спорт. Вие колко операции имате?

- Имам две счупвания на крака и съм един от късметлиите, които са се отървали, защото вече съм приключил спортна дейност. И не съм имал тежки травми. Принципно вече в съвременния свят има много малки деца, които, за съжаление, са с по няколко операции. Говоря за националния отбор младежи и девойки, да не говорим за мъжете. После е много трудно да наваксаш, да се възстановиш, а и да догониш, да не говорим, че трябва и да изпревариш конкуренцията.

- Направихте турнир на свое име. Кога ще се роди следващият Йордан Йовчев?

- Имаме прекрасни деца, най-важното е, че инфраструктурата започна значително да се подобрява. Опитваме се чрез изграждането ѝ с по-добри уреди и с по-добри треньори да имаме по-голяма масовост и вече след нея да имаме и по-голям шанс за по-високо майсторство. Но базирайки се на себе си, аз съм един от гимнастиците, които са имали талант, много хора са ми помогнали. Всеки е дал най-доброто от себе си като треньор аз да израсна и съм постигнал

успех с адски големи

усилия и труд 12-13

години след като съм

започнал

да се занимавам с това. Така че на следващия ще му е много трудно, но пък имаме талантливи деца. За съжаление, те все нещо някъде се контузват, което вероятно е и наша треньорска грешка в подготвителния и тренировъчния процес. Въпреки че резултатите към момента не са задоволителни. На световното, което свърши преди седмица, едно момче - Митко Димитров, стигна до финал на прескок, което за нас е искрица. Откакто аз съм спрял, нямаше искрици.

- През пролетта правихте шоу на лед с Албена Денкова. След кънките, стрийт фитнеса, гимнастиката и тениса кой е следващият спорт, с който ще се занимавате? Ще ви видим ли и на футболния терен?

- Футбол пробвах. На един благотворителен мач вкарах два гола. Обаче не ставам за футбол, не съм добър футболист, но практикувам спортове, които ми харесват - карам колело, играя тенис, защото в този спорт има много физическа активност. Пробвал съм много спортове - академично гребане, кану, каяк. Гледам да съм пробвал почти всички спортове, за да имам опит.

- Занимавате се с много благотворителни инициативи. Има ли обаче кауза, която не бихте подкрепили?

- Напоследък каузите станаха много. Има хиляди нуждаещи се, винаги подкрепям кауза, която е смислена, стойностна и се вижда ефектът от това. Напоследък беше доста активна една инициатива “Жълти стотинки”. Всеки има ресто - и с него, и без него няма да усети разлика. Но много по малко дава резултат. Вследствие на това се купува някакъв апартамент, в който се настаняват деца, които излизат от домове при навършването на 18 г. и няма къде да живеят. Ние трябва да помагаме да ги внедрим, да станат част от нас. На когото можем да подадем ръка, трябва да го правим, защото животът не е 500 г. Но не мога да кажа каква кауза не бих подкрепил. Ако вътрешното ми чувство каже “не”, значи “не”.

- Участвали сте на шест олимпиади и имате редица сериозни отличия в кариерата си. Има ли нещо, което не сте успели да постигнете?

- О, много неща не съм успял. Най-малкото - че нямам златен медал. Всеки спортист първо иска да участва на олимпиада, после мечтае за финали, след това иска медали. Но се радвам, че имах страхотен колектив - хора, които са ми помагали и са давали всичко от себе си. И когато резултатите идват и ги виждаш, че и те са щастливи, виждаш, че цялата кауза е успешна и готина. Тогава забравяш всички мъки. Но няма как човек да постигне всичко, което иска. Все нещо ще му избяга, ще пропусне...

- За какво съжалявате?

- За абсолютно нищо. Опитвам се да се наслаждавам на добрите неща в живота. Да стават все повече, да ги създаваме, ако не се случват.