Или как да разпознаем, че страдаме от психично разстройство на нестихващата загуба

Когато се сблъскаме със смърт на близък човек, болката е наистина голяма, но с течение на времето се притъпява. И в това няма нищо лошо. Даже е полезно, защото по този начин съхраняваме своята психика и сме в състояние да продължим живота си, независимо колко голяма е загубата.

При около 5% от хората обаче това не се случва. При тях скръбта се превръща в нещо безкрайно, на което се подчинява всичко останало. В продължение на години те прекарват в размисли за починалия човек, трудно приемат липсата му и не успяват да се върнат към ежедневието си. Често биват обвинявани от околните, че действат нерационално. Дават им се съвети като “стегни се”, “няма да го върнеш” и “ще полудееш от мъка”, но обикновено скърбящият не успява да се вслуша в нито един от тях.

“Опечалените може да не са в състояние да приемат, че техният близък е починал. Възможно е да продължат да готвят за него всяка вечер или никога да не изхвърлят нищо от вещите му. Ако това се случва повече от шест месеца, не е изключено да страдат от разстройство на продължителната скръб”, казва австралийският професор Ричард Брайънт. Заедно с колеги от Университета на Нов Южен Уелс той се заема да проучи това сравнително ново за психиатричните диагнози състояние. Световната здравна организация го включи в международния класификатор на болестите едва през 2022 г. Причината е, че скръбта е естествена част от човешкия живот, затова и много експерти в продължение на години не бяха склонни да я определят като проблем.

След като обаче това се случи, сега те се опитват да разгадаят какви са причините за нестихващата скръб и

дали има начин те да бъдат отстранени

Австралийските изследователи са направили преглед на всички проучвания, извършвани по въпроса. Обобщили са данни от тестове, при които се провокира скръб у доброволци и се проследява тяхната мозъчна активност. Анализирали са и резултати от ядрено-магнитен резонанс на продължително страдащи по изгубени близки. Така са открили, че при всички има активност в центрове на мозъка, свързани с мотивацията, привързаността и очакването на награда. “Видяхме, че скръбта е силно обусловена от функция, която е ориентирана към получаването на стимул или достигне на цел. Мозъкът ви казва: “Искам отново да бъда с този човек”, обяснява проф. Брайънт. По думите му това е в противоречие с други психични състояния като тревожност или депресия, които са обусловени от отвращение от нещо и произтичат от различна част на мозъка.

Австралийските учени обаче признават, че се нуждаят от допълнителни проучвания, за да са сигурни, че липсата на награда и стимул е това, което отключва разстройството на продължаващата смърт. Едва тогава могат да са категорични, че търсенето на подходящ заместител е възможен път за терапия. “Разстройството на продължителната скръб е ново дете в света на психиатричните диагнози. Не става въпрос за различен вид скръб, а просто за пълно потапяне в нея, което се вписва в идеята за желание или копнеж по починалия”, посочва проф. Брайънт.

Освен продължителността има и други признаци, характеризиращи състоянието. Сред тях са отказ да приемеш смъртта, загуба на смисъл да живееш, мисли за самоубийство и избягване на срещи с други хора. Експертите обаче казват, че

не е добра идея да се опитваме сами да си поставяме диагноза,

тъй като става дума за сложен процес. Например може да изпитваме гняв, паника, тревожност и срам, че не можем да се справим, но това не означава задължително, че страдаме от продължителна скръб. Същите неща е възможно да ни се случват и ако загубата на любимия човек е вследствие на травматично събитие, което е било шокиращо, страшно или опасно. В подобни ситуации е нормално да изпитвате по-дълго ефектите от случилото се, да го превъртате в мислите си и да търсите логичен отговор защо е станало така, обясняват специалистите.

Затова признаването на продължителната скръб за психично разстройство дава възможност на лекарите да търсят експертна помощ, когато се сблъскат с пациенти, които са прекъснали всички социални контакти след смъртта на своята половинка, или пък родители, които са загубили дете и не могат да се примирят със загубата. Те могат вече да претендират за финансирне за подобни лечения от застрахователни компании, да извършват тестове на различни препарати, които се смятат за обещаващи за терапия.

И макар някои експерти, а и пациенти, да смятат, че подобен подход е

в състояние да патологизира траура

като цяло, защото съществува риск някои хора да се възприемат за болни, ако по-дълго скърбят, други специалисти са на мнение, че той ще направи голяма промяна в грижата за опечалените.

“Ако наскоро сте загубили близък, най-важното е да се наблюдавате. Да изпитвате мъка, е напълно нормално, но не и тя да ви завладява изцяло, да не ви позволява да извършвате ежедневните си дейности и да ви откъсва от света. Ако сте в това състояние в продължение на месеци, потърсете помощ”, съветва Вивиан Пендър от Американската психологическа асоциация.