При бюджета за здраве, който имаме, спасително е само по-рационалното му разпределяне, казва доц. д-р Христо Хинков е директор на Националния център по обществено здраве и анализи. Завършил е медицина в София през 1980 г. Има специалност по психиатрия. Работил е като участъков лекар, във ВМА и в "Пирогов". Специализирал е в Япония, САЩ, Холандия и Белгия. Бил е началник на отдел “Проекти” в Министерството на здравеопазването и зам.-директор на НЗОК през 1997-2001 г. Участвал е във възстановяването на лекарския съюз и е избиран в управителните му органи.

- Доц. Хинков, каква е връзката здравеопазване - национална сигурност?

 - Свидетели сме на задълбочаваща се криза в общественото здраве. От 10-15 г. наблюдаваме увеличаване на инвестициите в лечебната медицина и нарастващ интерес към дейностите, които носят пари, като фармакоиндустрията, лекарствените препарати, медицинските изделия и високите технологии. Модерната медицина е стремеж на всяка държава и няма човек, който да възрази срещу нея. Но за България са необходими по-сериозни преценки, когато си позволява неща, от които европейски държави, сходни по параметри с нашата, се въздържат.

- Какъв пример от живота бихте дали?

- За да съм максимално точен, ще говоря за моята тясна медицинска специалност. Например доста отдавна всеки нов психотропен медикамент, който дебютира на световния пазар, влиза в позитивния ни лекарствен списък. Това е хубаво, пациентите се лекуват с най-новите психотропни молекули. Но принципът на здравното осигуряване е солидарност за най-честите и обществено значими заболявания, от които страда основната маса от населението, така че
да има за всички
и особено за тези, които не могат да си го позволят. Само че поради ограничения ресурс, с който касата разполага, трябва да се търси онзи баланс в покритието на услугите, който винаги се явява малко по-ниско от последните иновации и представлява основен пакет услуги.

- Този принцип влиза в противоречие с факта, че за всеки човек здравето е върховна ценност и иска най-добро лечение.

- Да, така е, но следвайки този принцип, ние непрекъснато увеличаваме средствата
за лечение, а парадоксално достъпът до медицински услуги бавно се стеснява. Ако продължим примерите с лекарствата, ще забележим устойчива тенденция евтините да изчезват от пазара. Вече липсват цели списъци от медикаменти, които действаха прекрасно и струваха 2-3 лв. У нас ги няма, но в съседните ни държави са на разположение. И хората пътуват дотам да си ги купуват, защото им помагат. В аптеките в Гърция, да речем, са достъпни и скъпите току-що излезли препарати, но се запазват и евтините добри достижения на фармацевтичната индустрия. При нас не се случва. Нещо повече, и по-скъпи лекарства се заместват с още по-скъпите нови молекули. В същото време изчезват лекарства заради техния реекспорт в държави, където те са по-скъпи, отколкото у нас, тъй като това може да се случи съвсем законно. Ето един от примерите как медицината става недостъпна за част от хората у нас на фона на над 1 млрд. лв. за лекарства тази година – почти 1/3 от целия бюджет на здравната каса. В същото време доплащането за лекарства за масови заболявания се увеличава, а за някои дори е по-евтино, ако си ги купиш не по линия на НЗОК. Но достъпът може да бъде ограничен и заради географска отдалеченост на медицинската помощ, финансови затруднения, лоша организация. Периферията се оголва не само от специалисти, но и от общопрактикуващи лекари, и то по-бързо, отколкото намалява населението. След първите години на ентусиазъм и добро заплащане те се разочароваха от вменените им отговорности и променено заплащане и започнаха да се насочват към по-големите градове с по-добри условия. Но и там са много по-зле поставени от специалистите, на които законът разреши частна практика и сред тях вече има милионери, които си подбират пациентите. Докато в планинските и отдалечени райони вече има десетки селища без личен лекар и цели райони с дефицит на специалисти. Това не е медицината, която искахме, медицината с фундамент първичната помощ, независимо как се нарича. Така и не се стигна до пълноценна замяна на поликлиниките с общопрактикуващи лекари, защото първоначалното задание беше променяно според моментни ситуации.

- Къде виждате проблем?

- Основният е, че медицината ни в момента се развива изключително интензивно и екстензивно в лечебната си част, а не се влагат усилия в профилактиката, в здравословния начин на живот. Сегашното ръководство на Министерството на здравеопазването финансира програми по обществено здраве като програмата за незаразните хронични болести, майчино и детско здраве, предстои програма за психично здраве. Тук надеждата е във факта, че промоцията на здравето и профилактиката са описани като приоритети в правителствената програма, политически документ, който задължава правителството в това отношение.

- Може ли дисбалансите, за които говорите, да се преодолеят?

- Те трябва да се преодолеят, иначе системата ще се срути. Общественото здраве е това, което може да предотврати краха. Фактът, че сме в челните места по обща смъртност, не се дължи само на здравната система, тя е отговорна за около 15% от причините за смърт, останалата част са травми, нездравословен живот, социални фактори и пр. Обезпокояващо е нарастването на преждевременната смърт. Това е проблем, който трябва да решаваме на обществено ниво.
Колкото и да се налива в здравната система, тя няма да произведе повече здраве. Първо, защото по принцип ролята й в общата смъртност е ниска. Второ, защото самата система не е ефективна – хвърлят се много средства за скъпоструващи лекарства, за терапии за редки болести, високотехнологични процедури и пр., докато населението страда повече от банални, предотвратими заболявания, които без подобаващ основен пакет за лечението им увеличават общата смъртност. Новите ръководства на НЗОК и МЗ и БЛС ще трябва да намерят баланса. Системата се изкриви и от формалния характер на
договарянето - спуснат от НС бюджет, в чиято рамка се прави преразпределение. Ако е възможно този модел да се промени и на базата на знанията къде трябва да се инвестират повече средства, например за общопрактикуващите лекари в трудни райони, и това доведе до по-гъвкав бюджет, това е един от начините за решаване на проблема. Важно е и по-доброто финансиране и задържането на кадрите в районните здравни инспекции, които имат основната роля в превенцията и контрола върху общественото здраве, и в Националният център по обществено здраве и анализи, който методически ръководи дейността им и е единственият, който изследва и анализира предизвикателствата, рисковете за обществото от ГМО, нови замърсители, технологии, материали, храни и всички иновации, за които не се знае какъв ефект имат върху човешкото здраве в дългосрочен план. В НЦОЗА лабораториите западат - не се обновява апаратурата, а някои от тях са единствени по рода си. Неглижира се нуждата от финансиране за продължаваща квалификация и участия в конгреси. Не можем да осигурим и приемственост. В някои направления е останал по 1 специалист, а младите идват и като чуят заплатите и условията, се отказват. Ако спешно не се коригира дисбалансът в системата за общественото здраве, след 5-10 г. няма да има кой да работи в нея. Това означава липса на система за профилактика, което е заплаха за националната сигурност.

- Увеличаване на средствата ли е решението?

- Колкото и пари да се налеят, те пак няма да стигнат за балансирано финансиране на отделните направления, ако не се промени философията на здравната карта и откриване на нови и нови болници, които не са равнопоставени на общинските и районните болници. Една подвеждаща мантра е болниците да не са търговски дружества. Но тогава трябва нов статут. Какъв?
Друга мантра е да се откажем от клиничните пътеки и финансирането да се прави по диагностично свързани групи. Основният проблем с пътеките е, че от въвеждането им през 2001 г. досега никой не ги е усъвършенствал. И пътеката е все така мярка за едно-единствено заболяване. Но с възможност за добавяне на коефициенти за тежестта на протичане на заболяването и за съпътстващи други заболявания тя може да бъде доста адекватен инструмент, който макар и не идеален е реалистична посока за оптимизиране на финансирането. Докато диагностично свързаните групи са изключително сложен механизъм. Това не е само мое мнение. Преди няколко години у нас беше проф. Роберт Фетер - “бащата” на този инструмент за финансиране. Тогава той ясно каза: “Внимавайте, въвеждането на диагностично свързаните групи ще оскъпи многократно здравеопазването ви. Изисква много ресурси, анализи, обучение и продължителна предстартова подготовка, а след това – устойчиво финансиране, което ще изисква чувствително по-големи плащания и по всяка вероятност ще са непосилни за системата ви.”