Евгени Георгиев е един от четиримата, които в момента представят България на Европейското първенство за трансплантирани във Финландия.

Във филмите, в които се разказва история за трансплантация, една от сюжетните линии винаги е свързана с нови черти на характера, вкусове и мисли, които човек получава заедно с новия орган. Това е пълна измислица. Ако донорът е велик композитор, това не означава, че с неговото сърце, или дроб, или бъбрек ще се прехвърли и дарованието му, твърдят лекарите. Но много от пациентите, които заживяват с част от друг човек, разказват, че изненадващо започват да ги връхлитат необичайни за тях интереси и чувства.

Това се случва и на Евгени Георгиев - един от 27-те българи, в гърдите на които тупти сърцето на донор. Днес той е председател на Алианса на трансплантираните и оперираните “Бъдеще за всички”. Разказва, че е станал много емоционален след повратния момент, вкусът му се е променил, характерът - също. Бившият полицай не може да си обясни разликите само с баналното развитие, което всеки човек претърпява с възрастта. “На контролен преглед ме питат как се чувствам и имам ли оплаквания. Винаги започвам с думите, че искам хапче за емоциите, каквото всъщност няма. Понякога ме обземат безкрайна тъга, депресия и болка, друг път силен гняв. Но както казва едно от другите момчета с трансплантирано сърце, “боли ни, защото сме живи”, а това въпреки всички трудности е невероятен втори шанс. Опитвам се да живея пълноценно, помагам, с каквото мога, като председател на Алианса на трансплантираните и оперираните “Бъдеще за всички”. Спортувам - всеки ден плувам и тичам поне по 1,5 км, карам колело, движа се. Ако не го правя, досега да съм инвалид. А вместо това съм един от българските участници в Европейските игри за трансплантирани - състезавам се в бягане на 50 и 100 метра и тенис на маса, взимам медали”, прави бърза равносметка Евгени.

В разцвета на силите съдбата му се променя. Два месеца след една “обикновена” пневмония на крак тя го повтаря и животът го извежда на пътя към ада. След дълго, но закъсняло лечение на дробовете в началото всичко изглежда наред. Малко по-късно става ясно, че нелекуваното възпаление е засегнало и сърцето на Георги. Диагнозата е тежък вирусен миокардит. Мускулът се отпуска и сърцето започва да се разширява до момента, в който вече не може да изпомпва кръвта. И за Евгени този най-натоварен мускул, който през целия ни живот полага два пъти по-големи усилия отколкото краката например, отказва. Затова, когато през лятото на 2003 г. се появява донор, в университетската кардиологична болница “Света Екатерина” му предлагат трансплантация. Но Георгиев все още не се чувства безпомощен и отказва. “В този момент пропуснах невероятен шанс, който после дълго щях да чакам отново, но в онзи ден още не бях готов да приема неизбежното.” Какво още споделя, вижте в разказа му от първо лице по-долу. 

Според статистиката на Евротрансплант по линия на международната институция
средното време за трансплантация на сърце е 15 месеца. Евгени чака два пъти по-дълго и е почти на ръба на оцеляването - надхвърлил е оптималния срок за живот със сърце машина.

С надежда да получат своя шанс днес са 26 българи, включени в националната листа на нуждаещите се от трансплантация. По обясними причини възможността за това е в пъти по-малка, отколкото за присаждане на бъбрек, а необходимостта от сърце от трупен донор няма алтернатива. Липсва дублиращ орган или начин за заместване на функцията му за продължително време, каквато е хемодиализата например.

Подобна е съдбата на нуждаещите се от здрав панкреас или друг незаменим орган. За щастие, в графата за хора, които се нуждаят от присаждане на тънко черво, вече е изписано числото нула. Елена Димитрова, която 6 г. живя без черва, е изписана след трансплантация във Великобритания и се възстановява.

Евгени Георгиев:

Когато сърцето ми вече отказваше, бях преживял 2 инсулта, единият с тежки поражения. Само трансплантация можеше да помогне, но нямаше донори и единственият вариант беше, докато чакам, да ме поставят на изкуствено сърце на компютър на батерии. Носех си го в чанта. Живях с него 2,5 години. Трябваше да го зареждам на 8 часа с включване в електрическата мрежа. По същото време в България няколко души бяхме с изкуствено сърце. Не е лесно, другите не можаха да издържат, не дочакаха трансплантацията. В цяла Европа сме само 10-12 души, живели толкова дълго с изкуствено сърце. То е отворена рана с една машина вътре, която на ротационен принцип върти кръвта, но човек живее без пулс. Той се възобновява от новото сърце. Докато чаках, надеждата идваше 4 пъти, но по различни причини не се стигна до операция.

Когато се случи, 3-ма бяхме за неотложна тансплантация и ни извикаха всички. За едното момче моментът се оказа неподходящ, беше с пневмония, при другото имаше абсцес, а в същото време между мен и донора се установи висока съвместимост. Лекарите казаха: “Ти ще си.” И на празника на света Екатерина - 25 ноември, ме трансплантираха.

Организмът ми се приспособи към новото сърце и вече 10 г. живея с него. Имаше критичен период преди няколко години, когато трябваше да минем на генерични лекарства и всички влизахме в реанимация, защото организмът опитваше да изхвърли трансплантираното сърце, но все пак проблемът след време се реши. Терапията срещу отхвърляне е тежка и уврежда, но е единственият начин да живеем с новия орган. По европейска статистика средната преживяемост след първата година е 12 г. и 4 месеца. Но на игрите за трансплантирани преди 2 г. във Вилнюс, Литва, се запознах с мъж, който 29-а година живее с чуждо сърце. Убеден съм, че спортът ни помага - без него сега щях да съм развалина. Благодарение на всекидневните занимания се чувствам във форма - вечерта на конференцията по трансплантации бих на тенис проф. Вилиян Платиканов. Е, може и да ме е пуснал да го победя, защото като един от първите координатори по донорство знае, че депресията вреди на трансплантираните.

Тази година пак участвам с още трима българи в Европейското първенство за трансплантирани и се надявам отново да се върнем с медали. Първия път донесохме 4. Обидно е, но и сега спортното ведомство не ни подкрепи финансово, пътуваме благодарение на частно спонсорство. Най-странното е, че се чуват реплики, че се увеличават с 16% парите за спорт на хора с увреждания. Казва се, че ние не сме болни. Така, както сме “здрави”, така от Нова година починаха 4-ма от хората с трансплантирани сърца - това са 15% от нас.

Постоянно имаме и проблеми с медикаментите. Миналия месец си доплащахме.
Отиваш на ТЕЛК - намаляват ти групата, а в същото време в Бюрото по труда те броят за инвалид и не дават надежди, че някой ще те вземе на работа. Особено като наближаваш 50 като мен. Но както казва едно от трансплантираните момчета, няма какво да се оплакваме, живи сме, другото бледнее.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти


Jody
03/10/2017 03:44:10

That's a sensible answer to a chnlaengilg question

ОСТАВИ КОМЕНТАР

*       
* (Няма да бъде показвана)
* *