Тя най-после трябва
да стане част
от здравната система,
сега е ексцентрична
киста встрани от
другите процеси
Дроздстой Стоянов е професор по психиатрия и медицинска психология в Медицинския университет - Пловдив
Академик на Българската академия на науките и изкуствата
Почетен член на Американската психиатрична асоциация
Български делегат в секцията по психиатрия на Европейския съюз на медицинските специалисти
АННА БОТИНОВА
- Проф. Стоянов, по ваша инициатива започна мониторинг на психиатричната помощ у нас от ръководството на Европейското психиатрично дружество. Какво се очаква от тях?
- Това е 3-и мониторинг след 1994 и 2007 г. и първи от европейски експерти. Вторият завършва с пътна карта какво трябва да се направи. Никога политиците не са възразявали, против е била гилдията. Представителите на Европейската психиатрична асоциация вече са запознати с нормативната уредба и икономическите показатели в психиатричната помощ. Сега
правят срещи и интервюта
на живо, ще има дискусия
в петък. През октомври
трябва да представят
доклад с препоръките си
- Защо е нужна реформа в психиатрията?
- През 2001 г. здравната система беше реформирана по спорен начин. Много експерти и до днес имат резерви към справедливостта при разпределението на ресурсите и крайната икономическа ефективност, но все пак имаше реформа.
Психиатрията остана извън този процес поради множество аргументи, част от които се изричат публично, а други остават в гилдията.
Публичните аргументи са изразявани от различни поколения лидери на тази общност - не само лекарите психиатри, но и психолози, социални работници, университетски преподаватели.
Заключават се в искането на по-голямо финансиране, което не се получава, тъй като насреща трябва да се представят измерители като намаляване на заболеваемостта, инвалидността, на болничния престой и хоспитализациите. Повечето други специалности успяват да ги представят, докато психиатрията - не.
Затова и
диалогът между
професионалната
общност и управляващите
не е бил ефективен никога
Логично е, че претенцията за увеличаване на финансирането на фона на недостатъчно изяснена ефективност на услугата увисва. Налага се да давам износения пример със специалности като кардиологията и гинекологията, в които бяха инвестирани много средства за оборудване, инфраструктура и финансиране на дейността от НЗОК.
Пред институциите, в парламентарни и други комисии за техните представители не е трудно да докажат, че дейностите им са довели до възстановяване на пациента, връщане на работоспособността и т.н. Психиатрията не може да го направи, следователно няма как да изисква повече пари.
- Всички лечебни дейности се плащат чрез клинични пътеки от НЗОК. Защо психиатрията не е включена досега?
- Поради горните аргументи, както и заради факта, че психиатричните пациенти в голямата си част са неосигурени. При всички положения този контингент би бил в тежест на осигурителната система - ясно е, че когато от общо между 40 000 и 50 000 пациенти годишно вероятно под половината са изцяло осигурени, финансирането за останалите трябва да бъде поето от някого. Държавата и здравната каса имат достатъчно други пробойни за запълване.
- А за какви неофициални аргументи в гилдията говорите?
- Те идват от
4 групи в психиатричната
помощ, чиито интереси
са несъвместими
на този етап. В първата са държавните психиатрични болници, където са над половината от леглата - над 2000. Техните директори искат въвеждане на клиничните пътеки и за психиатрията. Сега им се отпускат бюджети на исторически принцип.
Настояват за колосални средства за ремонти, с каквито МЗ не разполага, а и да ги имаше, не е оправдано да ги вложи в институции от затворен тип. Поради това директорите настояват тези болници да бъдат закрити и повечето легла да се преместят в общността - в многопрофилните болници.
Техните директори на свой ред въстават, и с право, тъй като подобни клиники ще им носят само загуби.
Дори леглата да бъдат съкратени наполовина, което е нереално спрямо нуждите на контингента, пак ще се яви проблемът с финансирането на психиатричните легла с бюджети, а не за дейност.
Извън големите градове състоянието на психиатричните стационари е катастрофално. Втората група са ръководителите на университетските психиатрични клиники, които обаче управляват само 300 легла. Те поемат случаи предимно в острата фаза, след което пациентите поемат към психиатричните болници - просто е невъзможно да бъдат вкарани в ремисия само за 20 дни. Освен това университетските клиники не приемат пациентите по съдебно разпореждане, които стоят на стационар между 3 и 6 месеца. Иначе биха фалирали.
Те се финансират по една методика - изключително завоалиран и сложен документ, от който става ясно само, че
държавата дава по 36 лв.
на ден за пациент
Та тези структури се интересуват от увеличение на парите по методиката, но не и от въвеждане на пазарния принцип на финансиране чрез пътеки.
- Къде стои частният сектор в психиатричната помощ?
- Включва се в 3-ата група - специалисти, или в частния сектор със самостоятелни практики, или в т.нар. центрове за психично здраве - бившите диспансери.
Тези 12 центъра имат изключително усложнен статут в последните години. Някои дълго бяха на общинско финансиране, но общините са абдикирали през 2012 г.
Те са на държавна издръжка и имат допълнителни приходи от експертна дейност. Като цяло те са по-добре финансово. Повечето имат стационар, а
поне 5 са малки
болници с по над
100 легла
От една страна, те трябва да осигуряват голяма част от грижите за психично болните в общността с цел предотвратяване на боледуване, по-добро качество на живота и т.н.
От друга обаче, те са едно доста оборотно клинично звено, което служи като преходна база или за задължителното лечение, постановено от съда, като тези пациенти пак отиват в държавните психиатрии, или за към университетските клиники.
В центровете имат друг тип проблеми. В амбулаториите касата финансира скъпоструващите лекарства, отделно плаща преглед при специалист 18 лв. Да, но при преглед на гинеколог или кардиолог отделно се плащат инструментални изследвания и вероятно накрая се стига до 80-90 лв. В психиатрията това е изключено. Затова част от работещите в ЦПЗ и особено амбулаторните психиатри искат остойностяване на всяка дейност -
да се отдели прегледът от
психологическите тестове,
интервюта, инструментални
изследвания, психологично
консултиране, терапия
и т.н. Така ще се осигурява адекватна амбулаторна грижа, което е критично важно за психично болните. Да не говорим за социалните дейности, които пък са само по проекти.
- Описвате ситуацията “орел, рак и щука”. Имат ли пресечна точка тези интереси?
- Единствената е: “Искаме повече пари”, но отговорът е винаги: “Първо дайте реформирана система с количествени маркери за ефективност”.
- Могат ли европейските експерти да предложат адекватно решение? От какво се нуждае българската психиатрична помощ?
- Ако знаех изчерпателно от какво има нужда системата, нямаше да инициирам експертизата на европейските колеги.
Не съм привърженик на нито една от описаните групи у нас. Работил съм в държавна психиатрия, сега съм амбулаторен лекар. При всички случаи трябва да се осигури интегрирано обслужване на психиатричните пациенти.
Започва се от превенция на високорисковото население, каквато има в Западна Европа, за да се предотврати разгръщането на психиатрично заболяване в пълен мащаб.
Осигурява се и болничната, и извънболничната грижа за пациентите и всичко да бъде една система. Може да има различни начини за финансиране на всяка от тези части, не е задължително да е по клинична пътека, но пътят на пациента трябва да е пределно ясен.
Сега той се губи между институциите.
Отделен проблем е липсата
на регистър за
криминалните прояви
на психично болните
Факт е, че може да се водиш душевно здрав в София и да имаш регистрация в Русе например, без държавата да знае. Срещу регистъра възразяват малка група съдебни психиатри, явно си имат причини.
Преди всичко психиатричната помощ трябва да бъде интегрирана в самата здравна система, защото сега стои като ексцентрична киста встрани от другите процеси.
- Има ли такава ситуация в други европейски страни и как е решена?
- Имало е в доста страни, но реформата е била направена преди повече от 20 г. Преструктурирали са чрез закриване на стационарите и откриване на дневни центрове. Открили са и повече психиатрични отделения в многопрофилните болници. У нас реформата стана непопулярна заради упоритото закриване на легла, без да се създадат дневни центрове. Авторите на тази политика бяха записали, че ще има дневни центрове, но това не стана.
- В резултат на всичко ненаправено катастрофа ли е в момента психиатричната система? Така изглежда, особено след всеки случай на насилие от страна на психично болни.
- Тези инциденти са повод да се замислим. Първото, което би трябвало да създава чувство за криза в очите на обикновените хора, следва да е
наличието на повече
бездомници по улиците -
често това е израз на
крайни форми
на боледуване
Те не са толкова фрапантни и не будят тревожна реакция в обществото, но са сериозен социален проблем. Много тревожен е и фактът, че имаме 400 психиатри на 50 000 пациенти, и то на възраст над 55 г. Всяка друга специалност се регенерира, годишно имат по 30 и повече специализанти, докато при нас са 5-10.
Системата вече е в остър дефицит, а до 10 г. ще се оголи огромен проблем. Интересът на младите се губи, щом се сблъскат с катастрофалните условия на работа и липсата на развитие.
- Ако отново не се постигне съгласие за реформата, какво следва?
- Единственият сценарий е да бъде наложена административно. Ако уцелим бюджетната година с един добър програмен документ, може да се очаква позитивна промяна след около 1,5 г. В момента има политическа воля за тази реформа. Тази седмица ще бъде направен опит за постигане на съгласие в гилдията.
- Реформа означава ли съкращение и закриване?
- Така мислят мнозина и това буди тревога. Перспективата в интерес на всички е да бъдат закрити големите психиатрии, като се пренасочат част от леглата към градските болници. Работещите в тях ще бъдат преназначени. Проблемът е тези хора, особено сестрите, които са от околността на тези извънградски болници, да бъдат мотивирани да пътуват до града.
Коментари