Само един път видях недоволство срещу реда, но след въпрос дали ще се откаже, човекът си седна да изчака. 

Д-р Драгослава Балова е хирург в болница “Скин системс”.  Завършва Медицинския университет в София през 1995 г. l Има специалност “Хирургия”. Кариерата й започва във Военномедицинска академия – София. Известно време работи като хирург в Ирландия, където на дежурство специалистите поемат и спешни пациенти с проблеми в тяхната професионална област. Има практика като началник-смяна в Спешна помощ – София.

- Д-р Балова, имате практика като хирург в големи болници и в спешната помощ и у нас, и в Ирландия, може ли да се направи паралел в отношението към лекарите в различните структури у нас и в чужбина?
- Лекар съм от 22 години. През 1995-а завърших медицина и в продължение на дълъг период работих във ВМА. За 15-ина години не ми се е случвало неприятно преживяване с пациенти или техни близки. Нямам спомен и колега, независимо дали е лекар, или медицинска сестра, да е изпадал в необичайна ситуация, да се е стигало до конфликт с пациенти, да не говорим за по-големи проблеми. След това бях няколко години хирург в Ирландия. Когато се върнах у нас, започнах работа в столичната Спешна помощ и бях изненадана от промяната в отношението към лекарите. Въпреки че като началник-смяна нямах пряк контакт с пациенти, имах наблюдения от обажданията на спешния телефон и ежедневието на екипите, които отиват на адресите. Видях модел на поведение, който няма обяснение. Знам, че при здравословен проблем хората са изплашени, често не знаят какво да направят, но това не е извинение. Отчитам и това, че здравната информация и псевдоинформация в интернет нараства лавинообразно и дава самочувствие на много хора да си мислят, че
щом са прочели
нещо някъде,
са достатъчно
информирани да
държат сметка на
лекаря как ги лекува.
Логиката е обратна – щом търсиш медицинска помощ, нормалното е да се съобразиш със знанията и опита на специалиста.
- Докато бяхте в Ирландия в какви медицински структури работехте, видяхте ли в тях случаи на агресия ?
- Там работех в две градски болници, нещо като нашите общински лечебни заведения, които обслужваха огромни райони. Между 30 и 40 хиляди души население очакваше помощ от двете болници с общо 250-300 легла. Затова и спешните отделения бяха изключително натоварени, но случаи като тези от последните дни у нас не само не видях, а и никой не е разказвал.
- Тяхната спешна помощ като нашата ли е организирана?
- По-различно е. Линейките докарват пациентите в чакалнята на спешното отделение и те чакат реда си да бъдат прегледани.
- По реда на идването ли влизат при лекаря?
- Не, утвърдена е системата на триажа, за която тук се говори отскоро.
Преценката за всеки
случай - колко той е
спешен, се извършва
от медицинска сестра
и всеки чака да дойде редът му според тази оценка. Преглеждала съм пациенти, чакали и по 15 часа да минат по-спешните от тях.
- За българин е трудно да си представи, че по спешност ще влезе сутринта в отделението, а лекарят ще го прегледа вечерта. Толкова продължително чакане не създава ли напрежение у хората?
- За времето, в което работих там, само един-единствен път пациент изрази негодуване. Не си го представяйте като скандал, но въпреки това дойдоха полицаи, защото работата им е да пазят общественото спокойствие и ред. Обясниха възпитано на мъжа, че с поведението си създава напрежение, затова да реши дали ще продължи да чака, или ще си тръгне. Човекът отговори, че ще остане, и си изчака реда. Един-единствен път се случи прецедент, и то в ситуация, която не може да се сравнява с това, което виждаме сега в България. Ирландците разбират, че когато търсиш помощ от лекар, не определяш ти реда, той е установен в интерес на обществото и дава възможност всяка от страните да е в благоприятна ситуация. Изчакването в спешното отделение не е опашка за картофи, регламентът е различен от този, с който сме свикнали в ежедневните дейности. Не може да става дума за сравнение с това със спешната помощ тук.
- На какво отношение бяхте свидетел?
- Много често още при подаването на телефонния сигнал колегите
в диспечерския пункт
трябва да изтърпяват
поток от словесна
агресия, неописуеми
обиди и ругатни,
които не може да си представиш, че някой може да наговори. Знам, че когато хората са изплашени, може да реагират малко първосигнално, но не е трудно да се разбере, че когато се държиш максимално нормално и се опитваш да съдействаш на този, който ти помага, всъщност си в услуга на себе си. Не ми е понятна и търпимостта към агресията. Безнаказана, тя става модел на поведение, към който обществото сякаш претръпва.
- Лично сблъсквали ли сте се с нея по време на работа в Спешна помощ тук?
- Контактът ми с пациентите беше основно по телефона. Но това, което се случваше на екипите, които бяха под мое ръководство, е драстично. Тези хора работят на моменти като на бойно поле. Отиват на адреси, на които не знаят какво ги чака. Възможно е да има пияни, дрогирани, хора с психични проблеми – така, както е навсякъде по света, и екипите са подготвени как да подходят. Големият проблем е безпричинната агресия, случаи, в които екипът е посрещнат дори с оръжие, защото така някой си облекчава напрежението.
Веднъж без какъвто и да било повод бяха
пребили шофьора
на линейката, докато
лекарката е
преглеждала детето.
Дете, което при това нямаше спешен медицински проблем, а родителите не бяха му купували лекарствата от седмици, защото, ако изпълнят рецептата, нямало да им останат пари за цигари.
Не е нормално и това, което се случи с колежката в “Шейново” - да пребиеш човека, който е помогнал да се роди детето ти.
Отделен въпрос е защо човек би искал да вземе плацентата. Тя е биологичен отпадък. Толкова полезна е в домашни условия, колкото която и да е отстранена част от организма.
- Темата продължава да се развива в много посоки, разгаря се и дискусия между добре откроени лагери. Едните казват, че всяка част от твоето тяло си е твоя, независимо дали е в организма, или извън него. Другите опонират, че правото на такава собственост може да се упражнява само при спазване на установен ред.
- Абсурд е просто ей така да си вземеш плацентата или друг орган в торба и да си го правиш каквото решиш. Никъде по света няма такова чудо. Но дори и от такава гледна точка да го разглеждаме, евентуално майката би могла да предяви някакви претенции.
Теоретично дори
детето би могло
да има повече права
от бащата по
отношение
на плацентата.
Случаят има и чисто медицинска страна. Плацентата трябва да бъде извадена цяла, защото, ако някаква част остане, създава риск за кръвоизлив и може да се стигне дори до изваждане на матката на майката. Затова плацентата се запазва за известен период от време – да е на разположение за нов оглед и изключване на вероятност част от нея да е останала и да създава опасност за родилката. След това като всеки биологичен отпадък плацентата се предава за изгаряне в инсинератор. Няма никаква логика веднага след раждането плацентата да бъде предадена на бащата, защото така е наредил.
Вярно, че в социалните мрежи може да се прочетат всякакви небивалици, но това, че си лековерен или имаш някакви фиксации, не означава, че може да отидеш да биеш служебно лице, което си изпълнява задълженията, но не мисли като теб. Като цяло у нас няма дори и малък стремеж към спазване на ред в която и да е област на живота и това е част от обяснението защо ежедневието у нас не е като в по-благоденстващите държави.
- В сегашната ви работа виждате ли подобни примери?
- Брутални случаи няма, но примери за отричане на създадения ред - много. На последното ми дежурство в неделя две близки на пациент държаха да влязат при него в 14 часа. Не просто извън установените часове за свиждане, а по времето за почивка, което би могло да създава неудобства за останалите в стаята. Когато се опитах да ги убедя, че не е редно, получих отговор: “Ето, затова ви бият вас, лекарите”. Това е само един пример, че
у нас хората трудно
приемат, че има
правила и трябва
да ги спазваш,
че не може всеки да прави каквото той си иска. По същата причина стават катастрофите, битовите драми, авариите. Не знам други нации, които да бият хората, които учат децата им, и хората, които ги лекуват.